Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

- О, господи!

Рабиновиц едва не падна от фотьойла, но Декър реагира светкавично въпреки пълнотата си - скочи и успя да го задържи на мястото му.

- Вода! - извика той на Джеймисън.

Тя се втурна към съседната стая и се върна след секунди с чаша вода.

Декър я подаде на Рабиновиц и докторът отпи малка глътка, преди да я постави внимателно на масичката до себе си.

- Съжалявам - каза Декър. - Не трябваше да го казвам толкова директно. Понякога... понякога просто не осъзнавам...

Рабиновиц изтри устни с разтрепераната си длан и се облегна във фотьойла си.

- Знам, че... как да се изразя... неврологичните ти превключватели не са настроени по обичайния начин, Еймъс. Знам, че ти е трудно да възприемаш някои социални параметри, но това се отнася до голяма част от хората, попаднали в нашия институт. Части от мозъка им развиват изумителни способности, докато други части... ами те регресират в известна степен, поне от гледна точка на социалните умения. Всичко е въпрос на приоритети за мозъка.

- Затова съм тук. Заради хората, попаднали в института. Един от тях може да е нашият убиец.

Рабиновиц поклати глава и сбърчи тревожно чело.

- Това ми се струва... ужасно. И малко вероятно.

- Психиката на някои от тях е увредена, доктор Рабиновиц.

- Мисля, че можеш да ме наричаш Харолд. Отношенията ни вече не са като на лекар и пациент.

- Добре, Харолд. Колкото и гениални да са в дадено отношение хората с увредена психика, те са способни на много неща. Някои добри, други лоши.

- Сигурен съм, че си спомняш съвсем ясно пациентите, които си срещнал в института. Виждаш ли сред тях закоравял убиец?

- Честно казано, не. И не си спомням да съм засегнал когото и да било от тях. Не си спомням да съм обидил никого.

- Но нали каза... че човекът, отговорен за това ужасно престъпление, ти е дал адреса на института?

- Стария адрес, на „Дъктон“. Беше кодиран, но несъмнено става дума за института.

Рабиновиц потри устни.

- Не съм сигурен, че мога да добавя нещо към това, което вече знаеш.

Джеймисън се обади за пръв път.

- Споменахте пациентите, които са били при вас. Ами лекарите, психолозите, останалите специалисти, които са били там по същото време?

Декър кимна.

- Не се бях замислял за това.

Рабиновиц заяви категорично:

- Не мога да повярвам, че някой, който е работил в института, е способен на такова чудовищно злодеяние.

- И аз не искам да си го мисля - побърза да добави Джеймисън, - но при подобно разследване не бива да отхвърляме нито една възможност. Би било безотговорно.

- Крие Сайзмор - каза Декър.

- Кой? - попита Джеймисън.

- Беше психолог в института - обясни Рабиновиц. - Доколкото чух, напуснал е преди няколко години.

- Защо го спомена, Декър? - попита Джеймисън.

- Защото двамата не се спогаждахме. Разменихме си обиди дори. Това изобщо не означава, че е той, но ако съм имал конфликт с някого, то е било с него.

- Възможно ли е да се превърне в Леополд двайсет години по-късно?

Декър затвори очи и превъртя лентата, за да открие нужните кадри.

- Височината и телосложението съответстват. Чертите на лицето са сходни. Но се затруднявам да определя възрастта на Леополд. Сайзмор би трябвало да е на петдесет и една-две. Струва ми се малко вероятно да са един и същ човек, обаче не мога да бъда сигурен. Татуировките на ръката може да са били направени по-късно. И Леополд може да ме е излъгал, че е служил във флота. Гласът му може да се е променил с годините. Много неща могат да се променят за двайсет години. Все пак, когато полицаите са арестували Леополд, те са му взели пръстови отпечатъци и ДНК проба. Предполагам, че отпечатъците на Сайзмор фигурират в някоя професионална база данни. Не би било проблем да ги сверим.

Той имаше снимка на Леополд в телефона си, но, разбира се, не можеше да я покаже на Рабиновиц и да го попита дали според него това е Сайзмор.

- Знаете ли какво се е случило, защо е напуснал института?

Старият лекар потропа нервно с пръсти по бедрото си.

- Както казах, пенсионирах се много по-рано.

-Но споменахте, че поддържате връзка с бившите си колеги.

- Доколкото знам, имал е проблеми от професионално естество.

- Какви по-точно?

- Не искам да навлизам в подробности. Но мога да ви уверя, че са били достатъчно сериозни, щом ръководството го е помолило да напусне.

- Какъв конфликт си имал с него, Декър? - попита Джеймисън.

- Сайзмор имаше протежета, а аз не бях сред тях.

- Крие наистина имаше своите любимци - потвърди Рабиновиц. - Лаская се от мисълта, че към всичките си пациенти проявявах еднакво уважение, старание, загриженост... Но и аз съм човек, и аз имам своите слабости и трябва да призная, че някои случаи ме интересуваха повече от други. Казусите, при които тежката мозъчна травма води до клинична смърт, преди човекът да се върне на този свят с изменени когнитивни способности, се броят на пръсти. Твоят случай е такъв, Еймъс. - Рабиновиц се усмихна. - Аз съм от „Беърс“ вече повече от шейсет години, а ти играеше в „Кливланд“, но пък беше единственият професионален футболист, попадал някога в института. След като го спомена... да, спомням си, че Крие създаваше проблеми. Не знам дали просто не те харесваше, или проявяваше онези недостатъци, които впоследствие го принудиха да напусне института... не знам. Но той не смяташе, че трябва да се занимаваме с теб.