Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

- Оценявам, че ми разказваш всичко това, но съм изненадана. Мислех те за по-затворен.

- Аз съм затворен. Не съм споделял тези неща с никого освен с жена ми.

- Защо тогава ми ги разказваш? Ние почти не се познаваме.

Преди да отговори, Декър отхапа парче пица „Пеперони“ и отпи голяма глътка кока-кола.

- Преследваме заедно убийци, отговорни за смъртта на много хора, включително на федерален агент. Смятам, че след като рискуваш живота си, трябва да знаеш цялата истина.

Джеймисън остави бургера си.

- Като те слушам, излиза, че съм доста по-смела, отколкото съм всъщност - отбеляза тихо тя.

Той изяде още няколко парчета пица и изпи колата си до капка.

- Да се надяваме, че грешиш.

След като се настаниха в мотела, дремнаха малко, взеха си душ и се преоблякоха. Сега стояха пред осеметажна тухлена страда с малки прозорци, която бе построена преди шейсет-седемдесет години, ако се съдеше по вида й.

Джеймисън погледна адреса на сградата, изписан с метални букви и цифри, закрепени с болтове върху фасадата.

- „Дъктон“, седемстотин и единайсет. Значи това е бил твоят дом?

Декър кимна, без да откъсва поглед от сградата.

- Променил се е малко. Все пак минаха двайсет години.

- Наистина ли е било изследователски институт?

- До голяма степен. Хората тук се опитваха да разберат как точно функционира мозъкът. Провеждаха всевъзможни изследвания и експерименти - в края на краищата мозъкът е орган и работата му се основава на електрически импулси. Но заедно с това организираха и терапевтични сеанси - групови и индивидуални. Ровеха се надълбоко в личния живот на всеки от нас. Искаха да извършат научен пробив в тази област, но се опитваха и да ни опознаят по-добре. Да открият отговора на въпроса как необикновените ни умствени способности са повлияли върху живота ни.

- Звучи доста сериозно и задълбочено.

- Самата истина.

- И какъв беше резултатът?

Декър сви рамене.

- Така и не разбрах. Не ми казаха. Прекарах тук месеци наред, но в един момент ми заявиха, че мога да си вървя. Не ме потърсиха за повторни изследвания.

- Чакай малко, казали са ти, че можеш да си вървиш? Да не би да си бил затворен тук против волята си?

- Не, бях доброволец.

- Защо?

Декър се обърна и я погледна.

- Защото бях уплашен, Джеймисън. Мозъкът ми се беше променил, което означава, че всичко в мен беше променено. Всичко - емоции, характер, социални умения... Исках да разбера защо. Предполагам, че съм се опитвал да узная в какво ще се превърна след време.

- Промяната е имала и много положителни страни. Искам да кажа, че идеалната памет улеснява нещата в ученето и работата.

Декър отново погледна сградата.

- Ти харесваш ли се?

- Какво?

- Харесваш ли се такава, каквато си?

- Ами... да. Вярно, че мога да тренирам по-упорито във фитнеса и да си намеря подходящия мъж, но, да, харесвам се.

- Аз също харесвах човека, който бях. Но той изчезна изведнъж. И никой не ме беше питал дали искам да се случи така.

Тя се смути.

- Прав си. Не помислих за това.

- Бих се радвал да можех да забравя някои неща. Нали разбираш... хората искат да забравят едно или друго.

- Декър, дори човек с най-обикновени умствени способности не би могъл да забрави неща като например трагедията с твоето семейство.

- Аз обаче си спомням и най-незначителната подробност, при това в син цвят. Никога няма да забравя нищо, няма да забравя какво изпитах, когато открих телата. Ще помня, докато съм жив. При мен времето не лекува, защото мозъкът ми не му позволява да замъгли спомените. Те си остават също толкова ярки, колкото в деня, в който се е случило нещо. Приличат на снимки, които никога, ама никога не избледняват. Някои хора казват, че не могат да се върнат назад. Е, аз не мога да продължа напред.

- Съжалявам.

Декър се обърна и я погледна.

- Съчувствието не ми помага - каза той. - Преди можеше, но вече не.

Влезе в сградата и Джеймисън забърза след него.

Не откриха името на научноизследователския институт в списъка с компании и учреждения, помещаващи се в сградата. Декър попита за него на рецепцията, но жената там не успя да му помогне. Никога не бе чувала за института.

Двамата с Джеймисън обиколиха фоайето. Той огледа всяко кътче от него, за да не пропусне нито една подробност.

- Разхождаш се из паметта си, а? - попита шеговито репортерката.

Той я изгледа с повдигнати вежди и тя се изчерви.

- Съжалявам, опитвах се да разведря атмосферата. Предполагам, че чувството за хумор не е от най-силните ти страни.