Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

Декър кимна.

- Освен това казва, че много си приличате. Че ти си всичко, което той има.

- Да.

- А с последното те уверява, че ти всъщност контролираш нещата. И можеш да решиш кога да сложиш край на всичко.

Декър я погледна.

- С което ми казва: или аз, или ти.

- Очевидно иска да излезе победител в тази игра.

- Очевидно.

- Добре. Струва ми се, че той възприема всичко това като някакво състезание с теб. Братя? Явно смята, че сте част от нещо, което ти просто не виждаш.

Декър отвори очи.

- Като бойни другари? Или съотборници?

- Не си служил в армията, нали?

Той поклати глава.

- В такъв случай съотборници.

- Вече ти казах, никога не съм бил толкова добър футболист, че някой да се почувства прецакан заради мен. Никого не съм лишил от мястото му в отбора или от парите му по договора. Освен това не разбирам защо някой ще убива толкова хора само защото е свирил трета цигулка, докато аз съм свирил втора в някакъв колежански футболен отбор. Що се отнася до професионалистите, изобщо не бях на нивото им.

- Но си убеден, че Леополд е замесен?

- Да.

- На предчувствие ли се осланяш?

- Осланям се на факта, че той изчезна. Проверих всеки приют за бездомници в града. Никога не е бил в нито един от тях. Изиграл ме е. Излязъл е от бара с ясното съзнание, че ще изчезне. А сервитьорката е била в комбина с него. Тя е другият човек. Тя ми има зъб. Нея трябва да открия.

-Но нали спомена, че сервитьорката може да е мъж?

- Да. И действителният убиец. Леополд е бил в ареста и двата пъти. Следователно другият е стрелял.

- И е използвал нещата, които си открил в училището, за да изглежда по-едър и по-висок.

- Доста хитър подход, тъй като полицаите разчитат прекалено много на физическите описания. Получат ли веднъж ръста и теглото на заподозрения, те се запечатват в главите им и край. Не са в състояние да погледнат извън тази матрица.

- Следователно Леополд или стрелецът знаят как разсъждават полицаите.

- Да.

Джеймисън се замисли върху това.

- Единственият факт, който Леополд е казал на когото и да било, е конфликтът ви в кварталния „Севън-Илевън“. Ти обаче си сигурен, че това е лъжа. Трябва да се върнем на този факт и да започнем от там... Декър?

Той се бе изправил на крака и се взираше в нея.

- Какво има? - попита тя.

- Каза, че това е единственият факт.

- Да, знам, но...

- Но той не е.

- Какво не е?

- Не е факт.

Декър излезе от склада, без да пророни нито дума повече. Джеймисън скочи на крака, грабна чантата си и го последва.

Декър и Джеймисън седяха срещу Ланкастър в полицейското управление. Декър й обясни накратко как се е стигнало до съвместната му работа с журналистката и защо двамата са дошли тук.

- Обърнахме склада с главата надолу, но не открихме нищо - добави той. - Тогава ми хрумна, че съм направил предположение, изхождайки от факт, който не е потвърден. Приех за факт нещо, което не е доказано. Затова сме тук.

- И искате да чуете записките ми от разпита на Леополд след задържането му, така ли? - попита Ланкастър.

- Да. Възможно най-точно, Мери. Всяка дума е важна. Буквално.

Ланкастър изглеждаше леко смутена, но извади листовете с бележките си и ги остави пред себе си.

- Добре, да започнем с това, че Леополд не каза почти нищо. А онова, което каза, не изглеждаше особено смислено. Веднага щом приключихме, реших, че най-добрият ход на адвоката му ще бъде да поиска психиатричен преглед. Очаквах да му поставят диагноза частична вменяемост.

- Не мисля, че има умствени или психически проблеми - отвърна Декър. - Точно обратното. Прочети ми думите му. Успееш ли да си спомниш още нещо, то също ще ни бъде от полза.

- Добре, предполагам, че няма какво да губя - каза Ланкастър и погледна строго Джеймисън. - Искам да бъда пределно ясна! Ако една думичка от това се появи в някой вестник или друга медия, ще те прибера зад решетките и ще забравя за твоето съществуване. И без друго си в черния ми списък заради онези неща, които написа по адрес на Еймъс.

Джеймисън вдигна шеговито ръце в знак на капитулация, но тонът й бе напълно сериозен.

- Не бих го направила, инспектор Ланкастър. Никога. Ужасно съжалявам за това, което написах. Не биваше, но вече е късно. Сега се опитвам да оправя нещата. Повече от това не мога.

Ланкастър я изгледа недоверчиво.

- Джаксън наистина ли ти е преподавал в колежа?

- Да. За мен той беше нещо повече от преподавател. Беше мой ментор. Лесно можете да проверите, ако не ми вярвате.