Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

- Вярвам ти - отвърна рязко Ланкастър. - В такъв случай всички сме от един отбор.

Тя сведе поглед към записките си и зачете. Когато стигна до твърденията на Леополд, че Декър го е засегнал по някакъв начин в „Севън-Илевън“, той я прекъсна.

- Това ли бяха точните му думи? Че съм го обидил с нещо в „Севън-Илевън“?

- Да, казвала съм ти го и преди.

- Какво го попита след това?

- Попитах го в кой точно магазин на веригата. Опитвах се да проверя дали историята му е логична и свързана. Рядко се случва някой да дойде в участъка и да си признае тройно убийство, което е извършил преди година и половина.

- И той посочи кварталния ми „Севън-Илевън“?

Ланкастър погледна записките си и се намръщи.

- Не, всъщност е казал, че не е помни точно в кой магазин си го обидил. Поне според него, разбира се.

- Никога не е посочвал кварталния „Севън-Илевън“? Онзи до дома ми на Четиринайсета и „ДеСал“?

Ланкастър пребледня, а когато заговори отново, гласът й трепереше от напрежение.

- Не, Еймъс, не го е посочвал. Явно и двамата сме предположили, че става въпрос за този до дома ти. Не би трябвало да правя подобно предположение. Това е новобранска грешка.

- Аз също я допуснах, Мери.

Ланкастър изглеждаше съкрушена.

- Мога ли да погледна записките ти? - попита той.

Тя му ги подаде и Декър се зачете в тях.

Ланкастър погледна Джеймисън, приведе се напред и попита с тих глас:

- Как ти се струва съвместната работа с Декър? Бяхме партньори в продължение на десет години и нито един ден от тях не приличаше на предишния.

Джеймисън отвърна със същия тих тон:

- Ами... необичайно. Изведнъж скочи и излезе от склада. Трябваше да тичам след него.

Ланкастър я удостои с една от редките си усмивки.

- Непрекъснато го правеше.

Двете жени раздалечиха глави, когато Декър остави записките на бюрото. Погледна Джеймисън и попита:

- Онзи имейл адрес, от който си получила подробностите около статията и снимката, Малард две хиляди ли беше?

- Знаеш, че е същият. Нали ти го изпратих.

- От ФБР не успяха да открият нищо - отбеляза Ланкастър. - Не виждам как ще ни помогне.

- Помага ни, и то много. Трябваше да го забележа по-рано.

- Кое? - попита Джеймисън.

- Че отговорът, който търся, не се крие в проследяването на подателя. А в името.

- В името? - учуди се Ланкастър. - Какво име?

Декър се изправи и погледна Джеймисън.

- Имаш ли кола?

Тя кимна и също стана.

- Сузуки, малко и старо, на почти сто и седемдесет хиляди километра. Налага се да го лепя с тиксо, за да не се разпадне, но пък е доста икономично. - Тя го огледа и добави: - Може да ти е тясно. Къде отиваме?

- В Чикаго.

- Чикаго?! - възкликна Ланкастър. - Какво, по дяволите, има в Чикаго?

- Всъщност в покрайнините на Чикаго. Там е... ами всичко е там, Мери.

- Но как разбра къде точно в Чикаго да търсиш?

Декър й обясни нетърпеливо:

- Той ми даде адреса, като спомена „Севън-Илевън“.

Ланкастър поклати глава и попита учудено:

- Добре, Еймъс, но знаеш ли колко магазина на „Севън-Илевън“ има в Чикаго и предградията?

- Не търся супермаркет, Мери. Търся номер седемстотин и единайсет на някоя улица. Не е име на магазин.

Тя го зяпна смаяно.

- Мамка му, да не искаш да ми кажеш, че никога не е ставало въпрос за магазините, а за номер на сграда? Но той каза...

- Той е казал „седем-единайсет“. Което си е седем-едно-едно. Ти обаче си го записала по начина, по който би го записал всеки човек в тази страна. Предположила си, че става въпрос за веригата магазини, а той е имал предвид нещо съвсем друго.

- Но той не ме поправи!

- Да не би да си очаквала да ти нарисува карта? Те възприемат това като игра. Която се играе по техните правила.

- Добре, разполагаш с номера, но каква полза от него, ако не знаеш името на улицата.

- Знам името на улицата. То се крие в имейл адреса.

- Малард две хиляди? Но откъде знаеш, че се намира точно в Чикаго? Как този град е свързан със случилото се в Бърлингтън?

- Не е свързан с Бърлингтън, а с мен.

- Но, Еймъс, какво...

Ланкастър не успя да довърши изречението, тъй като Декър вече бе излязъл от стаята.

- Кучи син! - промърмори Ланкастър.

Джеймисън я погледна разбиращо.

- Не ти е за пръв път, предполагам.

- Дръж ме в течение, Джеймисън. И се грижи за него. Може да е гениален, но понякога дори гениите вършат глупости.

- Обещавам.

И Джеймисън забърза след Декър.

Ланкастър се отпусна на стола и впери поглед в записките си. Смачка ги на топка и ги запрати към другия край на кабинета си.