Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

И двамата замълчаха.

Джеймисън се вгледа изпитателно в Декър.

- Дори ти да си мотивацията на онзи тип, тук не става въпрос за теб, разбираш го, нали?

- До този момент загинаха тринайсет души само защото някой има проблем с мен. Определено става въпрос за мен.

- Не ти си натиснал спусъка. Някой друг го е направил. За каквото и да те смята отговорен, то не оправдава зверствата му.

- Кажи го на роднините на жертвите.

- Ти също си роднина на жертви.

Декър отмести чинията си встрани и се изправи с усилие. Коленете и гърбът го боляха, мехурът му щеше да се пръсне.

Излезе навън, сви зад ъгъла, свали ципа си и се облекчи.

Остана изненадан, когато чу Джеймисън. Явно го бе последвала.

- Не бива да се самообвиняваш. Точно това е целта му. Знаеш много добре, че насаждането на вина у теб е част от плана му. Проникне ли в главата ти, печели, при това на два фронта. Първо, ще изглежда по-умен от теб и ще се почувства удовлетворен. Второ, ако не разсъждаваш трезво и логично, никога няма да го заловиш. Двойна победа. Той разчита на това.

Декър вдигна ципа на панталона си и се обърна към нея.

- Знам.

- Тогава не му позволявай да го прави.

- Звучи лесно на думи.

- Може би, но само за човек със средностатистически умствени способности. А ти не си такъв.

Декър пристъпи към нея и я принуди да опре гръб на стената на склада.

- Смяташ, че като имам толкова ненормален ум, съм лишен от чувства? Че не изпитвам нищо? Това ли си мислиш? Защото грешиш.

- Не, не си мисля това. Мисля, че онзи, другият, е лишен от чувства. Не е нормален в това отношение. За разлика от теб.

- Тогава какво, по дяволите, се опитваш да кажеш?

- Можеш да изпитваш каквито чувства пожелаеш, Декър. В момента си бесен. Това ми е ясно. Мисля, че престъпленията започват и свършват на твоя праг. Може да ти се иска да удариш нещо или някого. Да забиеш юмрук в стената и той да излезе от другата страна. Добре, но не му позволявай да си играе игрички с мозъка ти, защото ще ти трябва, за да щракнеш белезниците на това копеле, ще ти трябва, за да видиш как издишва последния си дъх в камерата за екзекуции. Искаш ли да спечелиш тази игра? Защото в нея оцелява само победителят, а загубилият получава смъртоносна инжекция.

Декър отстъпи крачка назад. Джеймисън не помръдна. Той извърна глава встрани и заби поглед в асфалта. След малко се върна в склада и продължи да рови.

Два часа по-късно бяха преровили всеки кашон и не бяха открили нищо.

Декър се облегна на стелажа.

- Върнах се чак до първия ден, в който облякох униформата, за да потърся кого може да съм ядосал до такава степен, че да направи всичко това. Никого! Не съм ядосал никого и в „Севън-Илевън“. Вярно, арестувал съм разни гадни типове, но не съм направил нищо, което да даде повод за подобна лична вендета.

Той разтърка лицето си и затвори очи.

Джеймисън, която масажираше врата си, го погледна изненадано.

- Защо се върна само до деня на постъпването ти в полицията?

Декър отвори очи.

- Припомних си и всички в „Мансфийлд“, питах се кой би могъл да ми имат зъб. Не открих такъв.

- Добре, анализирал си ученическите си години в Бърлингтън. Анализирал си и живота си след връщането в Бърлингтън. А периода между тях?

- Какво, да не мислиш, че зад всичко това стои онзи, който ме фрасна на терена? Коленете и раменете му се скапаха, изхвърлиха го от отбора, остана без пукната пара и започна да продава наркотици. В момента е клиент на затворническата система на щата Луизиана. Освен това никога не съм бил достатъчно добър футболист, за да накарам някого в колежа или в отбора да ми завиди.

Джеймисън се прозя.

- В такъв случай, ако Себастиан Леополд е замесен, защо ще казва на ченгетата, че сте се срещнали в „Севън-Илевън“, след като не е така?

- Питаш защо му е на един убиец да лъже?

- Искам да кажа, как е възможно да не си го спомняш, след като уж си направил нещо толкова лошо, че той да си отмъщава по този начин? Цялата история с лудостта му може да е просто... актьорска игра. Този тип обаче ми изглежда прозаичен и лишен от въображение. Семейството ти, гимназията, посланията, адресирани до теб... Можеш ли да ми кажеш какво пишеше в тях?

- Първото открих на стената в старата ми къща.

- Какво пишеше?

Декър й цитира надписа.

- А останалите?

Предаде й шифрованото с ноти послание в дома на Деби Уотсън. После думите върху тялото на агент Лафърти.

- Господи! - възкликна тя. - И във всяко послание се обръща към теб с „братле“?