Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

Декър обаче вече прекосяваше фоайето на път към малкия цветарски магазин в единия ъгъл. Джеймисън го настигна тъкмо когато той застана пред щанда.

Посрещна го четирийсетгодишна жена, нисичка и пълна, с късо подстригана светлокестенява коса. Работното й облекло се състоеше от черен панталон и бяла блуза с дълги ръкави.

- Мога ли да ви помогна? - попита тя.

- Магазинът ви е тук много отдавна - започна Декър. - Спомням си го.

Тя се усмихна:

- „Дорас Флорас“. Тук е от самото откриване на сградата. Дора беше майката ми. Тя го създаде.

- Помня и нея. Много си приличате.

Жената се усмихна още по-широко.

- Поех магазина преди десет години. Двамата с баща ми създадоха страхотен бизнес. Докато следвах в колежа, често идвах тук да им помагам. Аз съм Маргарита, между другото. Как иначе да ме кръстят, нали? Най-малката съм от четири момичета и всички носим имена на цветя.

- Значи сте тук от десет години, така ли?

- Да - отвърна жената и леко сбърчи вежди. - Защо ли си мисля, че не се интересувате от букетите?

- Така е - призна Декър и показа картата си.

- От друг щат сте - отбеляза тя. - Трябва да е нещо важно.

- Да. Тук имаше изследователски институт. Вярно, беше преди двайсет години. Институт за когнитивни изследвания.

Маргарита се усмихна.

- О, помня ги, разбира се. Бяха добри клиенти.

- Бяха? Следователно не са тук?

- Няма ги, изнесоха се. Беше... чакайте да помисля... преди седем-осем години. Помня големите камиони отвън. Знаете ли, мястото е страхотно, великолепна стара сграда, отлично поддържана, наистина първокласен имот. При това е толкова близо до Чикаго.

- Предполагам, че не знаете къде са се преместили.

- Не, не знам. Потърсихте ли в телефонния указател? Предполагам, че имат страница в интернет.

- Проверих, но не успях да ги открия.

- О, съжалявам.

- Благодаря все пак - каза Декър и понечи да си тръгне.

- Доктор Рабиновиц обаче е тук.

Декър се обърна.

- Харолд Рабиновиц?

- Да, откъде знаете малкото му име?

- Направих известни проучвания, преди да дойда - отвърна той.

- А, да. Още живее тук и - можете ли да повярвате - продължава да поръчва цветя при нас. Откачалките, така ги наричахме помежду си, бяха едни от най-добрите ни клиенти. Поръчваха свежи цветя всяка седмица. И изпращаха много букети на други хора. Беше хубаво. Хубаво за тях, хубаво и за нас.

- Имате ли адреса му?

Изражението й се промени.

- Не би трябвало да давам информация от този род - поколеба се жената.

- А можете ли да ми дадете телефонния му номер?

- Не мисля, че имам право. Изглеждате ми симпатичен, но това е в разрез с фирмената ни политика.

- Какво ще кажете да позвъните на доктор Рабиновиц и да му кажете, че Еймъс Декър би искал да се срещне с него. Ако ви позволи, ще ми дадете адреса му. Ако ли не, няма проблем.

- Струва ми се коректно. Значи го познавате? Вие сте Еймъс Декър. Видях името ви на служебната карта.

- Да, познавам го.

- Защо не казахте веднага? Един момент.

Тя отиде до телефона, потърси номера в компютъра си и го набра. Проведе разговора с гръб към тях. Минута по-късно остави слушалката и се върна при Декър. Написа нещо на лист хартия и му го подаде.

- Бинго! Каза, че ще се радва да се видите.

Декър погледна листчето, вдигна глава и попита:

- Родителите ви живи ли са?

Маргарита изглеждаше изненадана от въпроса.

- Майка ми живее в старчески дом. Хубав е, харесва й, но идва редовно и аранжира всичките ни букети.

- Предайте й тогава, че Еймъс Декър не е забравил цветята й. И те... много са му помогнали.

- Непременно. Ще се зарадва да го чуе. Мама смята, че колкото повече цветя има на този свят, в толкова по-добро място ще се превърне той.

Когато излязоха навън, Джеймисън погледна Декър и каза:

- Браво!

Той не реагира.

- Цветята наистина ли са ти помогнали?

Декър я удостои с бегъл поглед.

- Да, наистина ми помогнаха.

- Явно не си се променил толкова, колкото си мислиш.

На път към дома на Рабиновиц Джеймисън се обърна и погледна Декър, който се возеше на задната седалка.

- Един въпрос - каза тя.

- Само един?

- Може би не. И така, за да бъдем съвсем ясни, не си имал проблем с Леополд. А с партньора му. Леополд просто е предал посланието.

- Точно така.

- Вероятно защото ти би познал съучастника му.

- Със сигурност бих го познал.

- И този човек е бил с теб в института?

- Няма друга причина да използва „Малард две хиляди“. Не вярвам в съвпадения, особено когато те са толкова значими.