Дэвид Балдаччи - Абсолютна памет

- Добре. Предполагаме, че убиецът е мъж. Не можем да сме сигурни, но по-вероятно е да е мъж. Макар барманът да нарича сервитьорката „то“, а не „той“, явно смята, че е мъж, преоблечен като жена. А ако е травестит, може да не си го познал, тъй като промяната е твърде радикална.

- Възможно е.

- Сервитьорката може да е била мъж в института и жена сега. Или обратното.

- Възможно е.

- Смяташ, че някое твое действие е засегнало въпросния човек по време на престоя ви в института, така ли?

Телефонът на Декър иззвъня. Беше Ланкастър.

- В тоалетната на бара открихме отпечатъци и ДНК, които можем да използваме - каза тя. - Елиминирахме част от заподозрените и проверихме останалите в полицейската база данни. Федералните направиха същото.

- И нищо?

- Двама наркомани и престъпник с досие за изнасилване. В момента и тримата са в ареста, но преди време са ползвали тази тоалетна.

- Но не и нашата сервитьорка?

- Не. Как върви при вас?

- Ще ти звънна след два часа. Проучваме следа.

Той затвори телефона и се облегна на задната седалка на сузукито.

Джеймисън го погледна изпитателно.

- Нищо?

- Нищо. Да се надяваме, че Рабиновиц ще ни помогне.

Доктор Харолд Рабиновиц живееше в апартамент в стара сграда, разположена в другия край на града. Когато Декър почука на вратата, чу приближаващи се стъпки.

- Кой е? - попита мъжки глас.

- Еймъс Декър.

Вратата се отвори и пред него застана нисък плешив старец с посивяла брада и тъмни очила. Беше облечен с износена жилетка, памучен панталон и колосана бяла риза.

- Здравей, Еймъс - каза той. Гледаше в корема му. На Декър му трябваха няколко секунди да разбере каква е работата.

- Кога изгубихте зрението си, доктор Рабиновиц?

- Напълно ли? Преди седем години. Дегенерация на макулата. Гадно заболяване. Ти не си сам. Усещам още някого.

- Водя една приятелка, Алекс Джеймисън.

- Здравейте, доктор Рабиновиц. Моля, наричайте ме Алекс.

- Харесва ми парфюма ви. Ванилия и кокос. Много е приятен. Прав ли съм?

- Прав сте. Много сте добър.

Той се усмихна доволно.

- Нали знаете, останалите сетива се изострят, за да компенсират загубата. Заповядайте.

Седнаха в малката дневна. Декър се огледа и забеляза колко подредено е всичко и колко внимателно са прокарани маршрутите, по които да се движи домакинът им.

Видя и характерния за незрящите хора бял бастун, окачен до вратата.

- Бях изненадан, като чух, че искаш да ме видиш - започна Рабиновиц.

- Няма да ви отнема много време.

- Достигнах етап от живота си, Еймъс, когато не разполагам с нищо освен с време. Професионалната ми кариера приключи. Жена ми почина. Здравето ми се влошава. Старите ми приятели са покойници. Децата ми имат собствени здравословни проблеми. Внуците ми завършват колеж и тръгват по свой път. Така че мога само да се радвам на твоето посещение.

Декър се облегна на стола и впери очи във възрастния лекар, докато погледът на Джеймисън сновеше между двамата.

- Кога напуснахте института? - попита Декър.

- Пенсионирах се преди десет години. Можех да остана и по-дълго, но зрението ми вече беше започнало да се влошава.

- Преместили са се.

- Знам. Поддържам връзка с колегите. Институтът се разрасна, знаеш ли?

- Не, нямах представа.

- Затова се премести. Трябваше му повече място. Извървяхме огромен път от времето на престоя ти при нас. Направихме куп открития.

- Очевидно си ме спомняте добре.

- Трудно ми е да те забравя. Единственият професионален футболист при нас. Беше необичайно.

- След като си тръгнах, постъпих в полицията. Първо бях полицай, после станах инспектор.

- Когато беше тук, казваше, че искаш да станеш полицай.

- Да, така е.

- Радвам се за теб. Добра кариера ли направи?

- С върхове и спадове като повечето кариери.

- Надявам се успехите да надвишават провалите.

- Можете да ми помогнете в това отношение.

- Не разбирам - намръщи се Рабиновиц.

Декър спомена трагедията в „Мансфийлд“.

- Чух за това - каза докторът, - цялата страна чу. Какъв ужас! Толкова много прекъснати животи.... Безсмислено насилие... без никаква причина.

- Работя по този случай. Всъщност има причина. И тя е свързана лично с мен.

- Как така? - попита рязко Рабиновиц.

- Мисля, че някой от института по времето, когато бях тук, е замесен в касапницата в гимназията.

Рабиновиц стисна силно страничните облегалки на фотьойла си.

- Какво?

- Не мога да ви съобщя подробности, но убиецът ми изпрати стария адрес на института. Твърди, че съм го засегнал по някакъв начин. И че това е причината да убие всички тези хора.