Жозе Родригеш душ Сантуш - Милионерът в Лисабон

- Как така само три дни? - възмути се една жена. - Как ще успеем, щом дори мъжете ни ги няма? Турците да не са полудели?

Гласовете в тълпата се усилваха, докато новината се разнасяше. Нима бе възможна подобна заповед? Какво зло бяха сторили жените, децата и старците? С какво право ги изселваха от града им?

Напрежението нарасна и множеството се отправи към общината. Бяха ядосани и възмутени, но когато пристигнаха пред сградата и видяха тежковъоръжените заптиета, гневът им се превърна в страх.

- Искаме да говорим с отговорника за наредбата, ефенди - каза най-смелата сред жените с почтителен тон. - Ще бъдете ли така добър да го повикате?

Пушейки, командирът им хвърли презрителен поглед.

- По какъв въпрос?

Жената посочи с палец към стената за съобщения на другия край на площада.

- Във връзка със заповедта за депортиране, ефенди. Бихме искали да получим някои разяснения, ако е удобно.

Турчинът кимна към един от хората си, който напусна поста си и изчезна в сградата. Хората останаха отвън, като не смееха да поглеждат към въоръжените мъже и пушките, които държаха.

След няколко минути войникът се върна, придружен от един общински служител плешив мъж с огромно шкембе.

- Какво има? - попита той. - Какво е това? Кой ви позволи да се събирате тук?

Жените и старците се спогледаха - страхуваха се да срещнат надменния поглед на чиновника.

- Наредбата за депортиране, ефенди - промърмори жената, която бе влязла в ролята на водач на групата. Бе свела поглед, сякаш вече се разкайваше, че притеснява такава височайша особа. - Искаме да знаем защо е издадена, ефенди. - Докато говореше, събираше кураж и накрая успя да вдигне глава и да го погледне в очите. - Какво зло сме сторили, за да бъдем принудени да напуснем домовете си и да се махнем от града?

- Заради войната - заяви турчинът, махвайки с ръка, сякаш нищо не зависи от него. - Врагът е близо и ние трябва да вземем мерки. Правим го за вашата безопасност.

Арменците - старци и жени, отново се спогледаха, този път със смесица от изненада и тревога.

- Врагът ли, ефенди? - попита мъжки глас, идващ някъде отзад. - Какъв враг?

- Е, врагът де - отвърна чиновникът, все едно съобщаваше нещо абсолютно очевидно, което не се нуждаеше от обяснение.

- Не знаете ли, че сме във война?

- Но ние живеем в Кайсери, ефенди - продължи същият глас, който явно принадлежеше на някой старец. - Руската граница е далеч. Дарданелите, където са разположени френски и английски части, също не са близо. Къде е този враг, който заплашва града ни?

Турчинът нетърпеливо махна с ръка.

- Нищо не разбирате от тази война - ядоса се той. - Властите са издали наредба за собственото ви добро. Бъдете така добри да я изпълните. Вървете си вкъщи и си стягайте багажа. След три дни войниците ще дойдат в кварталите ви и ще ви придружат дотам, където ще от идете.

- И къде по-точно отиваме? - попита една жена.

- Ще разберете, като му дойде времето.

- Ами мъжете ни? - поинтересува се друга малко по-назад. - Къде ги отведоха?

- Където ще отидете и вие. Когато пристигнете, ще се срещнете с тях, не се тревожете. - Чиновникът плесна с ръце като овчар, който разпръсва стадото си. - Сега си вървете вкъщи и изпълнете заповедта! Никакви сбирки повече! Хайде! Ya`Allah! Омитайте се оттук!

Когато затвори портата, дядо Сисаг прати двете по-малки момичета да играят на двора и повика Аршалуис, Мариян и Крикор в стаята. Четиримата се настаниха около тонира, за да обсъдят какво ще правят.

- Не е нужно да ви обяснявам, че положението е тежко - каза старецът, чийто тремор на ръката се бе засилил през последните дни. - Изглежда, турците искат да ни пратят в сирийската пустош. Пътуването е дълго и много опасно. Не знам дали ще оцелеем. Затова трябва да преценим възможностите си.

- Какви възможности? - учуди се Аршалуис. - Нима не прочетохте съобщението? Ако не напуснем града, ще ни екзекутират за неподчинение. Нямаме избор.

Старецът поклати глава.

- Напротив, има - отбеляза бавно той. - Говорих с едни турци, които ме увериха, че проблемът ще се реши, ако приемем исляма.

- Какво? - възмути се дъщеря му. - Какво говорите, татко? Искате да станем мюсюлмани?

- Не става дума за това дали искам, или не - отвърна дядо Сисаг. - Просто казвам какви са възможностите ни. Турците гарантират, че ако приемем исляма, ще може да останем. - Той сложи ръка на гърдите си. - Лично аз не искам да се отричам от вярата си. Предпочитам да умра християнин, отколкото да живея с друга вяра. Живях дълго и съм готов да посрещна онова, което Бог ми е отредил. Въздъхна и погледът му зашари между дъщеря му и внучката му. - Но вие сте млади, а това пътуване ми се струва пълно безумие. Излезем ли на пътя, няма да мога да ви защитя. Нямам достатъчно сили, а душата ми гасне с всеки изминал ден. Може би е добре да го обмислите.