Жозе Родригеш душ Сантуш - Милионерът в Лисабон

Службата се проведе на свещи, а няколко жени наблюдаваха вратите, в случай че се появят турски войници. Говореше се, че в някои градчета турците били залостили вратите на арменските църкви и били подпалили сградите с вярващите вътре. Всичко това им се струваше невероятно. Нима някой бе способен на подобна жестокост? Все пак, имайки предвид случилото се, не искаха да рискуват. Затова службата протече много предпазливо, с всички мерки за сигурност.

От време на време литургията бе съпроводена от ридания, особено по време на песнопенията и проповедите. Текстовете, подбрани за случая, бяха от Изход и свещеникът наблегна на стиха, в който Мойсей се обръща към Бог и му задава въпрос, който бе пряко свързан с времената, в които живееха.

- Господи! Защо подложи тоя народ на такава неволя?

С натежал глас свещеникът прочете тези думи два пъти, въпреки че в Писанието се споменаваха само веднъж. В тези мигове от вярващите се надигна тъжен и пронизващ стон. Риданията се превърнаха в плач. Нямаше значение, че въпросът на Мойсей се отнасяше за евреите. За всички хора в църквата, дошли на последната служба в Кайсери, пророкът се молеше за арменците.

Семейство Киносян, както и повечето от вярващите, напуснаха църквата мълчаливо и се прибраха направо у дома, където довършиха подготовката за пътуването.

Когато всичко беше готово и семейството се събра около тонира за последната нощ в дома си, Аршалуис наруши дългото мълчание след края на службата, обръщайки се към Мариян.

- Е, дъще? - започна тя. - Ще приемеш ли исляма? Някои от съседите ни ще се обърнат...

- Така е. Но не и повечето от тях.

Майка й поклати глава.

- Това пътуване е истинска лудост. - Погали наедрелия си корем. - Не забравяй, че съм бременна. Пое си дълбоко дъх в опит да разсее отчаянието, което я бе обзело. Ах, ако баща ти беше тук... да, но... Него сега го няма.

Мариян махна с ръка към дядо Сисаг.

- И какво предлагаш, майко? Да оставим дядо сам?

Възрастният човек вдигна треперещата си ръка.

- Решавайте без мен - заяви той. - Аз вече съм в края на дните си. И тъй като винаги съм бил арменец, а не си и представям друго, ще умра като такъв. - Посочи към роднините, които го заобикаляха. Но животът е пред вас. Не обричайте собствената си съдба на моята.

Всички се спогледаха тъжно. Бе време да вземат решение и дори двете малки дъщери, Кенариг и Карун, въпреки своите невръстни дванайсет и единайсет години, усещаха колко важен бе този момент. Пламъците в тонира трептяха тревожно, сякаш следваха ритъма на човешките сърца и осветяваха лицата, в които като че ли се отразяваше огънят на самия ад.

Мариян хвърли поглед към Крикор, изглежда, искаше той да се включи във взимането на решението, но накрая отново се взря в дядо си, сетне в сестрите си и накрая в майка си. Изборът бе направен.

- Турците ни отнеха татко - каза тя. - Да приема исляма, би означавало да ги възнаградя за това престъпление. Убийте ме, ако щете, но душата ми ще си остане арменска.

Майка й въздъхна примирено.

- Да бъде волята божия - заяви тя. - Семейството ни няма да се разделя. Утре тръгваме всички.

Всички се прегърнаха и целунаха, задъхвайки се от облекчение и ужас. Сетне легнаха на възглавниците, придърпаха покривката, потърсиха закрила в топлината на тонира и затвориха очи в опит да прогонят тревогите си и да спят спокойно през тази последна нощ в Кайсери.

Вратата се разтресе от настойчивите удари. Мариян отиде ти отвори и се натъкна на трима въоръжени войници, които очевидно бързаха.

- Хайде, всички вън! - извика единият от тях. Ya`Allah! Излизайте! Време е!

- Така ли? - учуди се момичето. - На табелата в края на улицата пишеше, че тръгването е в десет сутринта, а сега е едва осем. Защо да бързаме?

- Всички вън! - настоя турчинът, младеж на възрастта на Мариян, по голобрадото му лице тепърва набождаше мека брада. Беше много млад, но опиянен от властта, която дългата пушка му даваше. В десет трябва да тръгнете. Искаме всички веднага да излезете, за да се подредите в колона и да организираме всичко.

- Невъзможно - отвърна ядосано Мариян. - Още не сме готови. Имайте търпение, ще ни трябва поне още час.

Войникът се разсмя пресилено.

- Един час ли? Само това оставаше! - Той насочи цевта на пушката си надолу и изгледа момичето заплашително, а другарите му веднага последваха примера му. - Трябва да излезете, и то веднага! Ya`Allah! Който остане тук, ще бъде застрелян. Всички вън!

Семейството бързо излезе на улицата, припирано от войниците, които не спираха да им отправят смъртни заплахи, с насочени пушки. Добре че почти всичко беше готово. Въпреки присъствието на натрапниците, им трябваха само десет минути.