Жозе Родригеш душ Сантуш - Милионерът в Лисабон

- Постигането на споразумение ще е най-добре за всички - посъветва го посланик Барух по време на вечеря в американското посолство. - Нямате представа как ме притискат от Вашингтон да ви разубедя. Истински ужас! Искат да разреша въпроса на всяка цена! Аз, Салазар, крал Джордж VI, генерал Дьо Гол или папата...

- Но какъв ви е проблемът - попита Калуст, подразнен от целия този цирк. - Въпросът е отнесен към съда, нали така? Вие мислите, че имате право, аз също смятам така за себе си. Тогава да видим какво ще реши съдията.

Дипломатът въздъхна и погледна приятеля си в очите, докато се колебаеше какво трябва и не трябва да казва по въпроса. Знаеше, че всяка грешна стъпка в тази деликатна ситуация би му струвала мястото, но в салона бяха само съпругата му и мадам Дюпре, на които имаше доверие, затова не се сдържа.

- Знаете ли какъв е проблемът, драги ми Саркисян?

- Осветлете ме, ако обичате.

Посланикът се наведе напред със заговорническо изражение и за да не го чуят, сниши глас, сякаш се страхуваше дори от собствената си сянка.

- От Вашингтон знаят, че ще загубят делото.

Малката чаша на търпението на Калуст преля седмица по-късно, когато слизаше от стаята си за обичайната сутрешна разходка. На стълбите се натъкна на управителя на ресторанта Рапети, който препречи пътя му.

- А, господин Саркисян! - възкликна той с надигаща се тревога в очите. - По-добре не излизайте днес.

Това бе толкова неочаквано за Калуст, че спря насред стъпалата и изгледа смаяно италианеца.

- Я стига! Какво има?

- Журналистите, господине. Искаха да влязат, но ги изгонихме. - Завъртя очи и въздъхна. - Уф! Навън е истински ад, казвам ви. Никога не съм виждал Подобно нещо пред хотела!

Всичко звучеше толкова невероятно, че на арменеца му трябваше минута, за да го осмисли.

- Какви журналисти?

Управителят го хвана за лакътя и го избута обратно на първия етаж. Минаха бързо по коридора и спряха пред малко прозорче, което гледаше към улицата.

- Погледнете!

Калуст надникна навън и забеляза малка тълпа около автомобила си, който го чакаше за обичайната му разходка до Монсанто. Хората се бяха струпали на отсрещния тротоар на булевард „Фонтеш Перейра де Мело“ и в началото арменецът не разбра добре какво става. Вгледа се в групичката и забеляза фотоапаратите с големи обективи в ръцете на непознатите. Разгледа ги внимателно и разбра, че не са португалци, а американци или англичани, тъй като всички носеха шлифери и шапки като на Хъмфри Богарт и бяха вперили погледи във вратата на хотела или в колата на Ещевао.

Глутница ловджийски кучета.

- Мили боже! - възкликна магнатът, когато най-сетне осъзна случващото се. - Световната преса е тук!

Следващите няколко дни Калуст остана заключен в апартамента си, като се страхуваше дори да слезе в ресторанта; говореше се, че чуждестранните репортери са плъзнали из фоайето, големия салон и ресторанта. Ако имаше нещо, което ненавиждаше, то беше публичността и винаги казваше, че най-доброто, за което човек може да похарчи парите си, е да стане невидим. Но очевидно границата бе премината и заплахата за анонимността му бе реална.

Когато ситуацията стана вече нетърпима, в Лисабон се появи Крикор с писмо от сър Филип Блейк. Старият му приятел и негов адвокат уведомяваше арменеца, че американските петролни компании се опитват да разрешат конфликта преди началото на процеса в Лондон. Накрая англичанинът бе поискал нареждания.

- Разберете, че сам не можете да спрете американците - каза Крикор. - Този въпрос трябва да се реши веднъж завинаги!

- Решението е просто - отвърна старият магнат. - Нека да изпълняват споразуменията, които са подписали.

- Очевидно е, че няма да го направят, татко. Това не е реалистично. Не може да очаквате, че щом са стигнали дотук, извили са ръцете на гиганти като „Роял Дъч Шел“, „Англо-Персиян“ и Дьо Гол, ще отстъпят пред един инатлив арменец. Говорим за Съединените американски щати! Разберете! Няма да позволят някакъв старец да ги унижи! Имат нужда от решение, което да запази имиджа им пред света!

- И какво предлагаш?

- Договорете се с тях. - Повдигна вежди. - Трябва да сложим край на това.

Не че не му бе хрумвало. Мултимилионерът от „Авиш“ си даваше сметка за огромната власт на противника си и съзнаваше, че не може да спечели на всички фронтове, особено при такъв залог. Но щом не можеше да постигне пълна победа, защо поне да не е частична? Помисли за напредналата си възраст и морето от проблеми, които го очакваха, ако продължи борбата; спомни си за журналистите пред хотела и заплахата за анонимността, на която толкова държеше, но преди всичко се вслуша в интуицията си на търговец от пазара и майстор на сделките.