Жозе Родригеш душ Сантуш - Милионерът в Лисабон

Развоят на събитията се ускори три месеца по-късно, когато една сутрин по време на закуска пристигна ново писмо от президента на Френската петролна компания. Както обикновено, Калуст изостави киселото мляко, извини се на мадам Дюпре, която седеше до него, разкъса бързо плика и прочете напечатаната бележка.

- По дяволите! - кресна той още по средата на съобщението. - Французите са капитулирали!

- Какво се е случило? - попита асистентката, която си бе помислила, че германците отново са окупирали страната й. -Франция е капитулирала? Какво става?

Арменецът бясно размаха писмото.

- Дьо Гол е виновен! - извика той. - Въпреки самохвалството си нещастникът е клекнал пред американците! - Поклати глава. - Тийгъл беше прав! Как е възможно?!

Като разбра за какво всъщност става дума, мадам Дюпре сякаш се успокои. Франция бе в безопасност, а германците още живееха под ботуша на Съюзниците.

- О, нещо за петрола...

- Разбира се, че е за петрола! - повтори Калуст, ядосан от лошите новини и реакцията на асистентката си. - Американците са притиснали Дьо Гол и са му хвърлили прах в очите - по-голям пазарен дял в Турската петролна компания! И малоумникът се е съгласил! Какъв глупак! Заменя целия петрол в арабската пустиня за някакви си акции!

Французойката свъси вежди, най-сетне проумяла истинското измерение на новините в писмото.

- Значи... останахте сам.

- Разбира се, че съм сам! - извика Калуст, неспособен да овладее нервите си. - Сам срещу Америка!

На масата настъпи мрачна и същевременно странно тържествена тишина.

Между най-голямата световна суперсила и едно почти неизчерпаемо море от петрол, помисли си мадам Дюпре, стоеше само магнатът. Как би могъл да се изправи срещу толкова могъщ противник? Как ще застане на пътя на такива важни интереси? Какво би попречило на американския слон да прегази арменската мравка?

- Ами сега? - прошепна тя, разтревожена от несъответствието на силите. Какво ще правите?

Калуст неочаквано стовари юмрука си върху масата с такава сила, че чиниите подскочиха, чашите се прекатуриха, а приборите издрънчаха, което стресна мадам Дюпре и гостите, които закусваха в ресторанта със съзнанието, че „Авиш“ е най-тихият хотел в Лисабон.

- Отивам на война!

НЕ БЕ НУЖНО МНОГО ВРЕМЕ ЗА ПУКВАНЕТО НА ПЪРВАТА ПУШКА. Делото бе заведено в Лондон от екип адвокати на „Блейк & Хоторн“ под прякото ръководство на сър Филип Блейк срещу петролните компании от „Арамко“ с обвинение в нарушаване на правата за концесия и специалната клауза на Турската петролна компания.

Калуст бе получил копие от обвинението, което прочете внимателно няколко пъти, преди да даде зелена светлина. Документът припомняше, че съгласно концесионния договор между османците и Калуст Саркисян, подписан преди Първата световна война и потвърден през 1928 година от подписаното в Остенде Споразумение за червената линия, всички открити нефтени находища на територията на бившата Османска империя са законна собственост на Турската петролна компания. В текста изрично се казваше, че специалната клауза задължава членовете на компанията да споделят откритите от тях находища на посочените територии с партньорите си от Турската петролна компания - регламент, който „Арамко“ бе нарушила.

- Искам да видя какво ще правят янките сега - изръмжа предизвикателно арменецът, щом прати телеграмата с нареждане да внесат делото в съда. - Може би ще пратят пехотинците да превземат Лисабон!

Делото бе внесено в Лондонския съд и както се очакваше, предизвика истинска буря. В „Авиш“ непрекъснато пристигаха телеграми, адресирани до Калуст, в които се казваше, че американското правителство обвинява Турската петролна компания в картелно поведение и оправдава анулирането на Споразумението за червената линия с антитръстовите закони в Съединените щати.

- Тези американци стават смешни - отбеляза Калуст, не особено впечатлен от аргументите им. - Основаха „Арамко“ като картел, а наричат картел Турската петролна компания. - Смачка телеграмата на топка. Salauds! [90] Мръсници! (фр.)-Б. пр.

Онова, което Калуст не очакваше, се случи през следващите дни, когато разлисти вестниците, изпратени от многобройните му агенти в Европа и Съединените щати, които му донесоха в стаята. Първите страници бяха изпълнени с новини около процеса в Лондон. „Льо Монд“, „Таймс“, „Фигаро“, „Ню ЙоркТаймс“, „Дейли Телеграф“... всичките отразяваха великия сблъсък между най-богатия човек в света и най-могъщата страна. Главният прокурор на САЩ, някой си Том Кларк, джафкаше по негов адрес, наричайки го „злата скрита сила на световната финансова сфера“, а държавният секретар Джордж Маршал го укоряваше, че застрашава жизнените интереси на Америка. Дори Хендрик ван Тигелен, който, изглежда не бе забравил старата вражда, се бе възползвал от случая, за да се заяжда от името на „Роял Дъч Шел“.