Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

Това така и не се повтори. Остана единствен случай в практиката му, само с Джесика Рийл. Запита се дали и за нея беше същото.

Когато телефонът иззвъня, той погледна дисплея и го бутна настрана. Обаждането беше от Лангли, но сега не му беше до обяснения. В известен смисъл смяташе, че това не е тяхна работа. След като те имаха тайни от него, значи и той можеше да има тайни от тях. В крайна сметка всички бяха шпиони, нали?

В следващия миг през главата му мина една мисъл, която нямаше нищо общо със случилото се. Е, може би бе мъждукала някъде в подсъзнанието му като следствие от кратката разходка из спомените.

Рийл беше споделила много малко неща за себе си, но едно от тях беше останало в главата му.

— Аз съм праволинеен човек, Роби — беше казала тя след последната им съвместна мисия.

— В смисъл, че си принципна? — беше попитал той.

— В смисъл, че обичам да започвам от началото и да стигам до края, когато избера някаква посока.

Тези думи изведнъж му върнаха вдъхновението. Скочи, изтича до стенния сейф и отново извади трите предмета, които бе прибрал вътре.

Пистолет.

Снимка.

Книга.

ПСК.

Седна и започна да ги разглежда с подновен интерес. Подсъзнателно ги беше подредил по правилния начин. Но едва сега имаше потвърждение, че правилният начин изобщо съществува.

Взе пистолета. Вече го беше разглобил, но без резултат. Но сега си даде сметка, че всъщност беше открил нещо.

За всичко, което върша, имам причина.

Така беше написала в есемеса. Всичко, което върши, си има причина. Погледна пистолета. Произведен от „Глок“.

Очите му се присвиха.

И все пак тя бе направила някои промени.

Погледна мерника. ПКРО — Пенсилванска компания за ръчни оръжия. Една добавка от Рийл, въпреки че оригиналният мерник си беше съвсем наред.

Титаниев пин блок.

Хитро допълнение, но също без особена необходимост от него.

Отново се зае да изследва грапавата ръкохватка, която най-вероятно беше дело на Рийл. Оригиналните полимерни ръкохватки на „Глок“ си бяха с добър захват.

Тогава защо Рийл си бе направила труда сама да промени фабричната ръкохватка, след като това не е било необходимо? Да обработваш вече гравирана повърхност определено отнемаше време. Ако не знаеш какво правиш или допуснеш грешка, имаше всички шансове оръжието да стане неизползваемо — поне що се отнася до ръкохватката.

А отчитайки факта, че голяма част от убийствата, които й възлагаха, се извършваха с далекобойно оръжие, въпросната ръкохватка преставаше да бъде някакъв фактор.

След това дойде ред на пълнителя, побиращ трийсет и три патрона. Той му направи впечатление още в началото. В тяхната работа имаше твърдо установени правила, а едно от тях гласеше, че ако разполагаш с време да изстреляш трийсет и три патрона, значи си объркал нещо и почти сигурно ще умреш. Един, два, най-много три изстрела, след което трябваше да изчезваш.

Стандартните пълнители за този модел на „Глок“ побираха седемнайсет патрона. Но тя беше решила почти да удвои броя им, въпреки че това определено правеше оръжието тежко и неудобно.

А Рийл съвсем не приличаше на човек, който обича излишния товар.

Погледна надписа за модела: „Глок 17“.

Налагаше се да действа спокойно и методично. Точно както беше подходила Рийл.

Усещаше, че е на прав път, главно заради току-що полученото съобщение. Пистолет, снимка, книга. Друго обяснение нямаше. А подходът й беше изключително находчив. Беше се досетила, че ще му позволят да прегледа шкафчето й и да прибере вещите, които биха му помогнали в бъдещото разследване. А единствената причина за това бе фактът, че те вече бяха проверили тези вещи и не бяха открили нищо особено.

Роби извади лист и химикалка и включи лаптопа си. Отвори една търсачка и се зае да вкарва данните, извлечени в резултат на огледа. След няколко погрешни опита нещата на екрана най-после започнаха да придобиват някакъв смисъл. С много празноти, разбира се, но все пак той научи достатъчно, за да поеме в нова, по-обещаваща посока.

Записа всичко, което му трябваше, изключи търсачката и затвори лаптопа си.

После стана и отиде да си приготви багажа. Имаше съвсем конкретна представа къде да отиде, но трябваше да стигне до там без никаква опашка.

Спомни си последния разговор с Никол Ванс. Дали щеше да успее да се измъкне?

Е, поне ще се опитам, каза си той.

Кабинетът беше колкото удобен, толкова и стилен. Мебели от тъмно дърво, дебел пухкав килим, високи орнаментирани врати, масивен полилей и атмосфера на изискан просперитет.