Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

Намали скоростта в момента, в който напусна очертанията на града и се озова в полето. Направи десен завой и пое обратно по „Маршъл“. Номера липсваха по простата причина, че нямаше и къщи. В момента, в който започна да се опасява, че разходката ще се окаже безполезна, той направи поредния завой и се оказа почти на адреса. Беше нещо като мотел, най-вероятно строен през петдесетте години на миналия век.

Спря пред малък офис с широки прозорци, разположен в центъра на голяма сграда във формата на подкова. Двуетажна и тотално разнебитена.

Но Роби не й обърна внимание. Погледът му беше насочен към номера, изписан върху стената.

Трийсет и три.

Колкото бройката на патроните в допълнителния пълнител на Рийл.

Другият вариант, който предвиждаше, беше номер седемнайсет. Обозначаващ модела на нейния глок.

Но по всичко личеше, че трийсет и три е този, който му трябва. Което беше логично, защото модел 17 беше стандартен, а Рийл все пак беше модифицирала оръжието си с почти двойно по-голям пълнител.

Насочи поглед към табелата над входа. Концентрични черни кръгове на бял фон, оградени с яркочервена рамка. Името под тях гласеше „Булс Ай Ин“, а самите кръгове изобразяваха окото на бика.

Кич, помисли си Роби. Но в онези години може би е звучало оригинално.

Всъщност вниманието му беше привлечено от червената рамка.

Извади снимката, която беше намерил в шкафчето на Рийл, и я вдигна пред очите си. Червената ивица в десния й край може би беше част от тази табела — разбира се, ако Рийл и непознатият мъж се бяха снимали до нея. Още едно потвърждение, че беше попаднал на правилното място.

Роби слезе от колата и тръгна към офиса. Зад дебелото стъкло се виждаше възрастна жена с бели коси, застанала зад гише, което й стигаше до кръста. При отварянето на вратата се разнесе мелодичен звън.

Жената вдигна глава от компютъра пред себе си, който беше достатъчно стар, за да прилича на малък телевизор с кинескоп.

Роби се огледа. Обстановката едва ли се беше променила много от откриването на заведението. Изглеждаше замръзнала във времето, отпреди човекът да стъпи на Луната и Джон Кенеди да стане президент.

— С какво мога да ви помогна? — попита жената.

Отблизо изглеждаше доста възрастна, може би някъде към осемдесетгодишна. Косата й беше рядка и мека като памук, а раменете закръглени и приведени. Върху металната табелка на блузата й беше изписано „Гуен“.

— Просто минавах оттук и видях това място — отвърна Роби. — Доста впечатляващо.

— Първият собственик го е построил непосредствено след Втората световна война.

— А вие ли сте новият собственик, Гуен?

— Нищо около мен не може да се нарече „ново“, момчето ми — усмихна се тя, разкривайки два реда изкуствени зъби. — Ако аз бях собственикът, нямаше да си блъскам главата с тоя компютър, а щях да наема някой да го върши вместо мен. Разбира се, винаги мога да звънна на правнучката ми, която ще ми каже кой бутон да натисна.

— Имате ли свободни стаи?

— Имаме. Не бих казала, че сезонът ни е много натоварен. Повечето хора идват тук, за да бъдат близо до природата. Но в момента е малко студено за общуване с природата. Най-добре работим през летните месеци, но и късната пролет си я бива.

— Свободна ли стая номер седемнайсет?

— Номер седемнайсет ли? — втренчено го погледна Гуен. — Нямаме стая с такъв номер.

— Но по всичко личи, че разполагате с повече от седемнайсет стаи.

— О, да. Става въпрос за едно хрумване на първия собственик, който номерирал стаите от 100 нагоре. Предполагам, с идеята мястото да изглежда по-голямо. Разполагаме с двайсет и шест стаи, по тринайсет на етаж. Като се замисля, това е фаталното число. Тринайсет. Но ние сме тук отдавна и това никога не ни е създавало проблеми.

Споменавайки номер 17, Роби беше налучквал на сляпо. С единствената цел да провери всички следи, които му беше оставила Рийл.

— Добре, дайте ми една от свободните ви стаи — предаде се той.

Жената му подаде ключ номер 106, но едва след като получи пари в брой за две нощувки.

— В града има едно добро място за хранене, казва се „Палисейдс“ — информира го тя. — Това по принцип е най-хубавият ресторант — с покривки и платнени салфетки, а не просто късове домакинска хартия. В менюто фигурират неща, които никога не съм чувала. Не бих могла да ги приготвя дори ако от това зависи животът ми. Много добро място за човек, който може да си го позволи. Но такива тук са малко. А ако искате да карате по-икономично, пробвайте „Гетисбърг Трил“, на една пряка е от „Палисейдс“. Там приготвят обикновена питателна храна — бъргъри, пица, пържени картофи. Самата аз много си падам по неаполитанския шейк, който предлагат. Много е хубав и струва само долар.