Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

— Благодаря.

Роби се обърна с намерението да вземе багажа от колата си, но следващите думи на възрастната жена го заковаха на място.

— Ама разбира се, че имаме номер седемнайсет — изведнъж възкликна тя. — Само че е бунгало.

— Бунгало? — изгледа я той.

— Забравих да ви спомена за нашите бунгала.

— Очевидно — отвърна Роби, продължавайки да я гледа очаквателно.

— Но това едва ли ще промени нещата за вас.

— Защо?

— Ами ако държите да наемете бунгало номер седемнайсет, няма как да изпълня желанието ви.

— Защо?

— Защото е ангажирано. От дълго време насам.

— От дълго време значи. От кого?

Гуен сви устни.

— Е, това е поверителна информация.

— Щом казвате — усмихна се Роби. Последното, което би искал, бе да събуди подозренията на тази жена и тя да съобщи в полицията за прекаленото му любопитство. — Работата е там, че в колежа играех футбол с фланелка номер седемнайсет. Това бяха най-хубавите години в живота ми. Оттогава ми е останал навикът да вземам стая с този номер, когато пътувам. Знам, че е глупаво, но за мен е важно.

— Никак не е глупаво, момчето ми — размаха ръце възрастната жена. — Аз всяка седмица играя на лотарията с едни и същи числа — 11, 15 и 21, които представляват месецът и датата на сватбата ми, плюс възрастта, на която съм била тогава. Разбира се, към тях прибавям и рождената си година, която ще запазя в тайна, макар и да се досещате, че съм на повече от двайсет и една. Но годините не ми личат, нали?

— Никак — дари я с нова усмивка Роби.

— И тъй, няма да ви открадна вашето число седемнайсет.

— Благодаря — кимна Роби. — А къде се намират бунгалата?

— О, те са двайсет на брой. Почти колкото стаите, с които разполагаме. Но и това е идея на първия собственик — да се предлага максимална близост до природата. Намират се малко по-нататък, в гората. Абсолютно примитивни. Една стая с мивка и тоалетна, печка на дърва, която се използва и за готвене. Има течаща вода само когато помпата работи. Наистина са примитивни.

— А душ?

— Можете да използвате този, който е тук. Предназначен е специално за хората от бунгалата. Или просто се задоволявате с мивката. Повечето от клиентите, които наемат бунгало, нямат кой знае какви хигиенни навици. Самата аз почти не ги виждам. Идват и си отиват когато пожелаят.

— Има ли и други заети бунгала освен номер седемнайсет?

— Не.

— А в момента живее ли някой там?

— Не мога да знам. Както вече казах, те идват и си отиват когато пожелаят.

— Те? За двама души ли става въпрос?

— Ама вие наистина сте доста любопитен!

— Винаги съм бил такъв. Но веднага спирам, защото не искам неприятности.

Роби я дари с поредната усмивка, надявайки се да бъде обезоръжаваща. Наистина имаше чувството, че е прекалил, и се надяваше да не съжалява за това.

Гуен замислено го погледна.

— Искаш ли да смениш стаята си с бунгало, момчето ми? Номер четиринайсет е готово. Има хубава гледка и нова тоалетна чиния. Е, нова означава, че е на по-малко от пет години и в повечето случаи работи.

— Защо пък не? — отвърна Роби. — Аз обичам да общувам с природата не по-малко от всеки друг. Как да стигна до там?

— На четиристотин метра са от тук. Бунгалата са пръснати из гората, но има табели, указващи посоката до всяко от тях. Можеш да оставиш колата си на паркинга и да отидеш пеша. Пътеката започва от гърба на тази сграда.

Няколко минути по-късно Роби вече крачеше по пътеката към бунгало номер 14, преметнал раница през лявото си рамо.

А дясната му ръка стискаше глока.

Бунгало 14 беше точно такова, каквото го описа Гуен. Примитивно. Роби хвърли раницата си на леглото, което беше малко по-широко от бебешко креватче и доста късо за ръста му.

Печка на дърва в ъгъла. Маса. Стол. Тоалетна и мивка зад импровизиран параван. Два прозореца, разположени един срещу друг. Той пристъпи към единия от тях и надникна навън.

Наоколо не се виждаха други бунгала. Имаше само дървета. Хората, които ги наемаха, наистина се нуждаеха от лично пространство. Налагаше се да направи една доста голяма обиколка, за да се запознае с обстановката.

Вече беше забелязал табелата за бунгало 17. Щеше да стигне до него по пътеката наляво, но нямаше представа колко дълго трябва да върви. Намираше се дълбоко в гората. Тук не се чуваха нито човешки гласове, нито боботенето на коли. Нямаше телевизори, нямаше радиоапарати.

Разполагаше с пълната възможност да остане сам сред природата.