Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

Чии снимки ще бъдат сложени в тях? — запита се той. Разбира се, когато им дойде времето. Все още нямаше представа защо Рийл е приела, че тези хора са национални предатели.

Самият той нямаше доказателства за измяна.

В същото време инцидентът с Джанет Дикарло говореше, че се случва нещо нередно. Протегна ръка и докосна бялата роза. Беше все още влажна. Някой я беше оставил тук съвсем наскоро.

После се завъртя толкова бързо, че тя ахна от скоростта на реакцията му.

Пистолетът му сочеше в челото й, а показалецът му докосваше спусъка. Едно незабележимо помръдване беше достатъчно, за да пробие трето око между нормалните й две.

Но това не беше Джесика Рийл.

Беше Гуен, жената от рецепцията, която го гледаше втренчено, без да мига.

— Какво търсиш тук? — рязко попита Роби.

Не свали пистолета. Макар и стара, тя все още би могла да представлява заплаха.

— Мога да ти задам същия въпрос, млади човече — спокойно отговори тя. — Това не е четиринайсето, а седемнайсето бунгало, което, както вече ти споменах, е заето.

— Но в него не живее никой. И никога не е живял. Намирам само снимки и една бяла роза.

Гуен се приближи и огледа масата, после отново вдигна очи към него.

— Няма значение. Хората са си платили и могат да правят каквото си искат.

— Кои са тези хора?

— Вече ти казах, това е поверителна информация.

— Между нас не може да има нищо поверително, Гуен. Просто трябва да ми кажеш, при това веднага!

— Нека аз да го направя вместо нея.

Роби рязко се завъртя и насочи пистолета към вратата.

Пред него стоеше Джесика Рийл.

За негово учудване без пистолет. Ръцете й висяха отстрани на тялото й.

— Нямам оръжие, Уил — поклати глава тя. — Нито дори нож за хвърляне. Сега не е време да си правим номера.

Пристъпи крачка навътре в бунгалото, а той продължаваше да мести поглед между нея и възрастната жена. Не повярва на заявлението й, че няма оръжие. Освен това тя не каза нищо за Гуен. От това разстояние дори една осемдесетгодишна старица би могла да произведе смъртоносен изстрел.

— Вие двете се познавате, така ли? — попита най-сетне той.

— Може да се каже — кимна Рийл. — Тя е моята гаранция.

Роби наклони глава и въпросително я погледна.

— Помислих си, че в нейно присъствие може би няма да ми пуснеш куршум в главата — поясни Рийл.

— В Арканзас не пострада, нали?

— Никога няма да разбереш колко съм ти благодарна за това. Но обстоятелствата се променят.

— Тук си права. Но защо си мислиш, че присъствието й ще ми попречи?

— Защото, ако убиеш мен, ще трябва да убиеш и нея. А ти не убиваш невинни хора. Не си устроен така.

— Откъде да знам, че е невинна? — каза Роби. — Не ми изглежда изненадана от това, което се случва.

— Напротив — намеси се Гуен. — Нямах представа, че можеш да се придвижваш толкова бързо. Направо се изплаших!

— Той винаги се придвижва бързо — поясни Рийл. — Без излишни движения. При него всичко е изчислено за максимална ефективност. В Арканзас получих възможност да го видя с очите си. Като армия от един човек.

— А сега какво правим?

— Пак същото като в Арканзас. Отново си насочил пистолет в главата ми.

— Тогава не отговори на въпроса ми.

— Какъв отговор искаш да получиш?

— Ти хладнокръвно уби двама служители на ЦРУ. При нормални обстоятелства това би било достатъчно за мен. Казах ти го в Арканзас, ще го повторя и сега. Искам обяснение.

— При нормални обстоятелства? — подхвърли тя и направи още една крачка напред.

Пръстът на Роби се плъзна по предпазителя и докосна спусъка. Рийл забеляза това и се закова на място. И двамата знаеха, че е близо до точката, от която няма връщане назад.

Гуен остана на мястото си, отправила загрижен поглед в лицето на Рийл.

— От думите на Дикарло разбрах, че ситуацията е далече от нормалното — каза Роби и кимна към масата. — „Бяла роза“? Съпротивителна организация от времето на Втората световна, бореща се срещу предателския нацистки режим?

— Опасявах се, че са прибрали розите.

— Бяха ги прибрали. Но бяха пропуснали няколко листенца. Вероятно затова и са ми оставили книгата да я прегледам. Не бяха предвидили, че ще намеря листенцата, които да ме насочат към тази глава.

— Хубаво е, че и те допускат грешки.

— Моят проблем е друг — поклати глава Роби. — Може би ти си предателят, а всичко останало е димна завеса.

— Може би — каза тя.

— Джес! — възкликна Гуен. — Прекрасно знаеш, че това не е вярно!