Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

Рийл бързо се изправи редом с Роби.

— Няма да те оставя тук, Гуен!

— Аз съм стара и уморена, Джес.

— Няма да спорим. Идвай веднага!

Гуен измъкна револвер от джоба на дрехата си и го насочи към Рийл.

— Права си, че няма да спорим — отсече тя. — Тръгвайте!

Рийл я гледаше и мълчеше. В очите й се четеше огромно смайване.

— Нямаме много време — докосна ръката й Роби.

— Тръгвайте! — повтори Гуен. — Не съм те отгледала, за да умреш по този начин, Джес! Ще се измъкнеш от тук и ще довършиш мисията си! Хайде, вървете!

Роби метна раницата през рамо, дръпна Рийл и върна капака на мястото му. Гуен бързо премести масата обратно и се обърна към вратата, готова да посрещне съдбата си.

Наложи се да пълзят по корем. Някъде по-нататък в тунела се натъкнаха на голяма раница. Рийл я преметна през раменете си и продължи да пълзи.

— Къде ще излезем? — попита Роби.

— В гората — отвърна тя със задавен глас.

Защото си мисли за Гуен, каза си Роби. И затова, което ще й се случи. Самият той се надяваше, че непознатите няма да наранят толкова възрастна жена.

Секунди по-късно зад тях се чуха изстрели, които сложиха край на надеждите му. Той подръпна крака на Рийл пред себе си, за да я накара да спре.

За известно време останаха неподвижни. Учестеното дишане на Рийл нарушаваше тишината.

— Добре ли си? — попита той.

— Да вървим — глухо отвърна тя и продължи напред.

Това, което чуха трийсет секунди по-късно, ги накара да ускорят ход.

В тунела имаше и други хора.

Тялото на Рийл пред него се заизвива като змиорка в перфектно бойно пълзене.

Минута по-късно тя се изправи, отмести нещо над главата си и краката й изчезнаха. Роби се промъкна след нея и се озова на повърхността.

Намираха се насред гората.

Входът на тунела беше отлично замаскиран с пластмасов пън, който беше съвсем лек.

Рийл измъкна една граната от раницата си, преброи до пет и дръпна предпазния щифт. После се наведе и с всички сила я запрати навътре в тунела.

Хукнаха колкото ги държат краката. Рийл водеше, тъй като знаеше къде отиват.

Роби гледаше да не изостава. Пистолетът беше в ръката му, а главата му непрекъснато се въртеше, търсейки опасност.

Експлозията не беше силна, но и двамата я чуха съвсем ясно.

— За Гуен — прошепна Рийл, когато поеха по едва забележимата пътека между дърветата.

Не след дълго пред очите им се появи стара паянтова барака. Рийл се насочи към нея, отключи вратата и изчезна вътре. Миг по-късно се появи обратно, бутайки кросов мотоциклет.

— Не очаквах компания — каза тя. — Ще трябва да се съберем двамата на седалката.

Това се оказа почти невъзможно. Рийл караше, а Роби се притискаше в нея, преметнал и двете раници през раменете си. На няколко пъти едва не изхвърча от мотора, но в крайна сметка успя да се задържи.

Двайсет минути по-късно най-после излязоха на асфалтиран път, след като напуснаха гората и се натъкнаха на широка канавка, която тя просто прескочи. Приземиха се с такава сила, че Роби изпита чувството, че завинаги е изгубил интимните си части. Но само стисна зъби и продължи да се притиска към гърба на Рийл. Тя завъртя газта докрай и моторът с грохот се понесе напред.

— Къде отиваме? — изкрещя Роби, опитвайки се да надвика воя на вятъра.

— Не тук — изкрещя в отговор тя.

Пътуването продължи дълго, може би часове. Накрая зарязаха мотора зад някаква затворена бензиностанция в покрайнините на малко градче и поеха пеша между две редици порутени къщи и семейни магазинчета.

Слънцето изгряваше и Роби получи възможност да огледа Рийл, която се оказа мръсна и раздърпана също като него. Тя гледаше право напред, с разкривено от болка лице.

— Съжалявам за Гуен — тихо промълви той.

Рийл не отговори.

В далечината се виждаше железопътна гара — олющена тухлена постройка върху издигнат перон, покрай който проблясваха чифт стоманени релси. Няколко души седяха на дървените пейки, очаквайки първия сутрешен влак.

Рийл влезе да купи билети, после се появи обратно и подаде единия на Роби.

— Къде отиваме? — повтори въпроса си той.

— Не тук — отвърна тя.

— Продължаваш да повтаряш тези думи, но те не означават нищо за мен.

— Все още не съм готова за този разговор.

— В такъв случай се приготви, защото го започваме веднага след като слезем от влака.

След тези думи Роби й обърна гръб и се облегна на стената, насочил поглед в посоката, от която бяха дошли.

Как успяха да ме проследят? Как са разбрали?