Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

Последната размяна на есемеси между него и Рийл без съмнение бе прихваната. Инициаторите на проследяването сигурно много биха искали да разберат какви са заключенията му и къде се намира в момента. А според отговорите му щяха да решат дали да го оставят жив или не.

В такъв случай няма да им предоставя никакви отговори, преди да разбера кой за кого работи, рече си той.

Беше разчитал на собствения си морален компас, останал като по чудо непокътнат. Въпреки това, с което си изкарваше хляба. Което означаваше, че не може да обърне гръб на възникналия проблем и че на някакъв етап ще трябва да се изправи очи в очи с него.

Изчака до два след полунощ, преди да тръгне. Отвори вратата на бунгало 14 и потъна в непрогледния мрак. Следващата спирка беше бунгало 17.

То беше същото като бунгало 14. Разликата се състоеше само в една саксия със самотно цвете на верандата, което беше увяхнало и обречено да загине още при първата слана. Отстрани на саксията беше изрисувана котка.

Роби остана под прикритието на дърветата. Оглеждаше цветето, вратата на бунгалото и тъмнината около него.

Очилата за нощно виждане бяха силно контрастни, но въпреки това не му позволяваха да види всичко. Там спокойно можеше да има и нещо скрито.

Насочи вниманието си към саксията, задавайки си въпроса защо изобщо е там. С едно-единствено увяхнало цвете, което както повечето цветя се нуждаеше от слънце. Но тук слънце нямаше. А това означаваше, че няма причина някой да го засади в саксия и да го остави на верандата.

Нямаше смисъл. Което означаваше, че има смисъл, при това абсолютно основателен. Всичко, което вършеше Рийл, имаше своите причини.

Мислите му отново се насочиха към провала на Източния бряг. Кадър по кадър. Той беше открил стрелба по вратата и верандата с идеята да взриви евентуалните мини от безопасно разстояние.

Завинти заглушителя на глока, прицели се и изстреля два патрона. Саксията се пръсна. Във въздуха се разлетяха пръст и части от цветето.

Експлозия не последва.

Но приборът за нощно виждане му позволи да зърне останките от някакъв уред, които се разлетяха в мрака.

Направи няколко крачки напред и се зае да ги изследва. Оказаха се части от охранителна камера. Наведе се и вдигна късче печена глина от счупената саксия. Откри пробита дупка, умело скрита от изрисуваната котка.

Очите на Рийл.

Роби току-що я беше ослепил.

Почувства се добре.

Главно защото получи потвърждение, че наемателят на бунгало 17 наистина е Джесика Рийл. Тя го беше насочила как да стигне до тук.

Но това не означаваше, че й се доверява.

Роби измъкна термалната камера от раницата, включи я и я насочи към бунгалото. Върху дисплея не се появиха следи от присъствие на живо същество.

Но това се беше случило и при предишното му премеждие, когато за малко не изгоря жив.

В крайна сметка реши, че все пак трябва да свърши онова, за което бе дошъл. Промъкна се още няколко стъпки напред, отпусна се на коляно и откри стрелба по вратата и верандата.

Не чу нищо освен глухия тропот на метал, пронизващ старите дъски. Не се случи нищо.

Напрегна слух и зачака.

Откъм дърветата долетя шумолене. Катерица или може би сърна. Хората не можеха да се придвижват по този начин.

Пропълзя още малко напред, приклекна и отново се зае да оглежда постройката.

Отвън вече нямаше какво да види. Надяваше се, че вътрешността на бунгалото ще му предложи повече.

Роби се надигна и хукна натам. Изкачи стълбите към верандата. Един ритник беше достатъчен, за да се справи с дървената врата, която отлетя встрани. Пет секунди му бяха достатъчни, за да огледа вътрешността на бунгалото. Затръшна вратата след себе си и включи фенерчето.

Това, което видя, не беше очаквано. На стената не пишеше СЪЖАЛЯВАМ.

Някъде наоколо спокойно би могла да е скрита запалителна бомба, но той мислеше за друго. Вътре имаше печка на дърва, маса, столове и легло. Плюс малка тоалетна с мивка. Абсолютно същите като в неговото бунгало. На масата беше поставен фенер на батерии. Той го провери за евентуален взривател, не откри такъв и го включи. Стаята се изпълни с жълтеникава светлина.

Тя му позволи да забележи двете снимки на масата, малко встрани от фенера.

Едната беше на Дъг Джейкъбс.

А другата — на Джим Гелдър.

Лицата им бяха зачеркнати с дебели черни линии.

До тях бяха подредени три празни рамки, под които лежеше самотна бяла роза.

Той вдигна снимките на Джейкъбс и Гелдър и провери дали има нещо под тях. Нямаше. Повтори операцията и с трите празни рамки.