Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

Никой не знаеше. Готов съм да се закълна в това!

Пъхна ръка в джоба си и стисна глока. Имаше чувството, че опасността не е отминала.

Двете раници все още бяха на раменете му. Обърна се. Рийл стоеше на перона, свела поглед към релсите.

Десетина минути по-късно той долови грохота на пристигащия влак. Само след миг композицията спря на перона с пронизително скърцане на спирачките и свистене на хидравликата. Двамата с Рийл се качиха в средния вагон.

Този влак нямаше нищо общо с експрес „Асела“. Вагонът, изглежда, бе влязъл в употреба още от самото създаване на жп компанията „Амтрак“ някъде в началото на седемдесетте.

Те бяха единствените пътници в него. Разбира се, без да се брои стюардът — сънлив афроамериканец с униформа, която не му беше по мярка. Той прикачи билетите им към съответните места, а след това се зае да обяснява къде е бюфетът, в случай че огладнеят или ожаднеят.

— Кондукторът ще се появи по някое време да ви вземе билетите — обяви в заключение човекът. — Желая ви приятно пътуване.

— Благодаря — отвърна Роби.

Рийл продължаваше да гледа право пред себе си.

Влакът напускаше гарата. Стюардът тръгна по пътеката и изчезна в съседния вагон, вероятно за да изнесе програмата си и там.

Заеха местата си. Той седна до прозореца, а тя се настани до него. Раниците оставиха в краката си.

Така изтекоха няколко дълги минути.

— И тъй, къде отиваме? — обади се той.

— Билетите ни са до Филаделфия, но можем да слезем на всяка гара, която си изберем.

— Какво има в раницата ти освен гранати?

— Неща, които може да ни потрябват.

— Кой е мъжът на снимката с теб?

— Приятел на мой приятел.

— А защо не просто твой приятел?

— Би било твърде лесно — погледна го тя с лек укор. — Нима мислиш, че щяха да ти позволят да разглеждаш снимката, ако беше мой приятел? Те са разузнавателна агенция, Роби. Трябва да приемеш, че все пак някакъв опит в тези неща.

— И тъй, приятелят?

— Дай ми няколко минути, моля те. Опитвам се да се справя със загубата на друг близък човек, може би последния, който ми беше останал.

Роби беше готов да я притисне, но нещо му подсказа да се овладее.

Загубата на близък човек. Това мога да го разбера.

— Ти ли прокопа онзи тунел?

— Беше си там — поклати глава тя. — Вероятно е дело на някогашните контрабандисти на алкохол или бунгалото просто е било собственост на престъпник, който е искал да си осигури резервен път за бягство. Когато купих мотела и открих тунела, и аз реших да използвам бунгало седемнайсет със същата цел.

— Добре си направила.

Тя извърна глава. Очевидно не й се говореше.

— Искаш ли нещо за ядене или пиене? — попита няколко минути по-късно Роби, усетил как влакът забавя скорост. Вероятно приближаваха поредната затънтена спирка, където чакаха още няколко сънливи пътници.

— Само кафе — отвърна тя, все още без да го поглежда.

— Ще взема и нещо за ядене, ако случайно огладнееш.

Той се изправи и тръгна по пътеката. Във вагона, където беше бюфетът, имаше само един човек преди него. Някаква жена с дънкова пола, ботуши и протрито палто си взе кафе, бисквити и пакетче чипс, а след това се отдалечи. После влакът рязко се разклати и спря на гарата. Жената залитна.

Роби й помогна да се задържи на крака, а след това се изправи пред бара, зад който стоеше мъж в униформа. Беше на около шейсет години, с гъста посивяла брада и малки очички, скрити зад очила с голям диоптър.

— Какво ще желаете, сър? — попита той.

Роби отправи поглед към дъската с менюто, окачена зад бара.

— Две кафета, два мъфина и три пакетчета фъстъци.

— Току-що сложих кафе. Всеки момент ще бъде готово.

— Не бързам — каза Роби и погледна през прозореца.

Гарата изглеждаше още по-малка от онази, на която се бяха качили. Дори не виждаше табела с името, макар че трябва да бе окачена някъде.

В следващия момент забрави за нея. В далечния край на перона се виждаше предната броня на черен рейнджровър.

Набързо огледа качващите се пътници, които съвсем не бяха много. Имаше една възрастна жена, събрала личните си вещи в калъфка от възглавница.

До нея крачеше момиче на тийнейджърска възраст с очукан куфар в ръка.

Последният, който се качи, беше чернокож мъж, наближаващ четирийсет. Беше облечен в не съвсем чист гащеризон и скъсани ботуши, а на рамото му висеше мръсна раница.

Роби не обичаше да категоризира хората, но никой от тези пътници не му приличаше на човек, който притежава рейнджровър.