Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

Защитеният телефон лежеше в чекмеджето на бюрото. Той го извади, набра номера и зачака.

Насреща вдигнаха след четири позвънявания. Кент направи гримаса, тъй като не се включи очакваният телефонен секретар. Беше се надявал да получи известна отсрочка.

Докладва последните новини с кратки и ясни изречения, както го бяха учили.

После млъкна и зачака.

Долавяше единствено дишането в другия край на обезопасената линия, която дори Агенцията за национална сигурност не беше в състояние да пробие.

Кент си знаеше мястото и продължаваше да мълчи.

Просто остави човека насреща да диша и да анализира информацията. Но беше сигурен, че отговорът ще дойде.

— Проведено ли е издирване? — попита мъжът насреща. — Ако са смятани за мъртви, трябва да има и тела. Те са единственото потвърждение. Ако няма тела, значи са живи.

— Съгласен съм — отвърна Кент, изпускайки едва доловима въздишка на облекчение. — Лично аз съм на мнение, че не са мъртви.

— Може би ранени?

— Вероятно. След подобен скок трудно могат да останат невредими.

— В такъв случай трябва да ги открием. Ако са ранени, това няма да е особено трудно.

— Да.

— Влакът бил ли е прочистен?

— Спрели са го. Всичко е изнесено, проблемът с евентуалните свидетели е решен.

— Обяснение?

— Можем да хвърлим вината на когото си пожелаем.

— Аз бих посочил двама агенти предатели, които са се отклонили от задълженията си. Това ще бъде официалната линия.

— Разбрано.

— Но бъркотията, която наистина е голяма, трябваше да бъде избегната.

— Съгласен съм.

— Не съм ти искал съгласието.

— Не, разбира се.

— Но все пак сме близо до края.

— Да — отвърна Кент.

— Гледай да не създаваш нови препятствия.

— Разбрано.

— Роби и Рийл в екип. Това е достатъчен повод за притеснения…

Кент не разбра дали човекът насреща задава въпрос, или просто формулира един установен факт.

— Не бих подценил никого от тях — изрече той.

— Аз не подценявам никого, особено така наречените ми съюзници.

Кент облиза устните си. Той беше съюзник. Следователно човекът насреща не го подценяваше.

— Ще направим всичко възможно — обеща той.

— Надявам се.

Линията прекъсна.

Кент прибра телефона. Вратата на кабинета се отвори и той стреснато вдигна глава. За миг му се стори, че през отворената врата ще влезе някой като Рийл или Роби, изпратен да изпълни смъртната му присъда.

Но беше само съпругата му, облечена в нощница.

Погледът на Кент се отмести към стенния часовник над вратата, който показваше малко преди осем сутринта.

— Май изобщо не си лягал, а? — подхвърли тя. Косата й беше разрошена, нямаше грим, а клепачите й все още бяха подпухнали от съня. Но за Кент тя беше най-красивата жена на света.

Беше извадил късмет. Изобщо не заслужаваше спокойния семеен уют. Но той беше само половината от живота му. Другата половина беше коренно различна, състояща се от равни части парфюм и мирис на барут. В момента обаче беше останал само барутът.

— Дремнах няколко часа в спалнята за гости, скъпа — отговори на въпроса той. — Не исках да те будя, защото работих до късно.

Тя се приближи, седна на бюрото и прекара пръсти през косата му.

Децата им приличаха повече на майка си. Това е добре, помисли си той. Защото искаше да приличат на нея, а не на него.

Не на мен. Не искам да имат моя живот.

Надяваше се децата му да имат изключителен живот, но едновременно с това и нормален. И най-вече сигурен. Без да носят оръжие и да стрелят по други хора, които им отвръщат със същото. Защото това не бе живот, а само път към преждевременната смърт.

— Изглеждаш уморен — прошепна съпругата му.

— Малко — призна той. — Напоследък е доста напрегнато, но нещата скоро ще се нормализират.

— Ще отида да направя кафе.

— Благодаря, скъпа. Би било чудесно.

Тя го целуна по челото и се оттегли.

Очите му следяха всяка нейна стъпка.

Той притежаваше много неща.

А това означаваше, че има и много да губи.

Огледа се наоколо. По стените липсваха военните му награди — бойни медали и грамоти за професионални успехи. Те бяха твърде лични и не бяха предназначени да впечатляват или да всяват страх. Той знаеше, че ги е заслужил, и това му беше достатъчно. Беше ги прибрал на горния етаж, в заключена стаичка, наподобяваща килер. Понякога изпитваше желание да ги погледне, но през по-голямата част от времето просто събираха прах.

Защото принадлежаха на миналото.