Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

А Сам Кент винаги беше гледал напред, към бъдещето.

Отключи сейфа, поставен на малка масичка зад гърба му, и измъкна купчина листове. „Бялата книга“ на Рой Уест. Прекрасно произведение на мощен интелект, написано от човек, който беше избрал живота на фанатик отшелник. Кент все още не можеше да повярва, че Уест е бил в състояние да създаде подобно въздействащо писание. Но може би от дълбините на параноята понякога изригваше гений дори и само за няколко кратки френетични мигове на просветление.

И все пак някой беше успял да вникне в неговата оригинална визия и да я превърне в нещо съвсем различно. А то съвпадаше със собствените му цели.

Кент стана и се приближи до газовата камина, монтирана на една от стените. Щракна дистанционното и огънят пламна. После хвърли купчината листове в пламъците и остана да наблюдава бързото им изпепеляване.

За по-малко от трийсет секунди от документа не остана нищо.

Но идеите в него щяха да останат в съзнанието на Кент до края на дните му.

Разбира се, никой не можеше да каже кога ще настъпи този край.

Изведнъж го връхлетяха съмненията. В главата му започнаха да се блъскат куп катастрофични сценарии. Подобни мисли никога не можеха да са продуктивни. По тази причина той извика на помощ военната си школовка и много бързо успя да се успокои.

Защитеният телефон издаде мелодичен звън и той забърза към бюрото си.

Съобщението беше от човека, с когото току-що беше говорил.

И съдържаше само три думи.

Достатъчни, за да потвърдят мнението на Кент, че прекият му началник умее да чете мисли.

Текстът гласеше: Няма връщане назад.

Колата беше спряла пред грил-бара срещу някаква банка. Беше късно. Мракът се нарушаваше единствено от външното осветление на сградата.

На паркинга имаше само четири коли. Купето на една от тях светна, подчинявайки се на командата на дистанционното.

Залитайки, жената се насочи към колата. Беше пила повече, отколкото трябва. Но тя живееше наблизо и беше убедена, че ще се справи с кормуването по улиците до дома си.

Качи се вътре и затръшна вратата. Понечи да вкара ключа, но една ръка затисна устата й.

Посегна към чантичката си, в която държеше пистолет. Но друга ръка я стисна за китката.

Пасажерската врата се отвори и на съседното място се настани друга жена. С насочен пистолет в главата на шофьорката.

Джесика Рийл.

Собственичката на колата очевидно не я позна, но трепна от мъжкия глас, който прозвуча от задната седалка.

— Налага се пак да ме зашиете, доктор Минън. Защото проследяващото устройство между шевовете се счупи.

Очите на Карин Минън срещнаха погледа на Уил Роби в огледалото за обратно виждане.

— Пали мотора и следвай инструкциите ни! — заповяда той.

— Никъде няма да ходя с вас! — просъска Минън.

Предпазителят на Рийл рязко изщрака.

— В такъв случай тя ще ти пусне един куршум в главата — предупреди Роби.

Лекарката стрелна с поглед жената до себе си. От изражението й личеше, че е готова да дръпне спусъка при първото рязко движение.

Минън запали двигателя, включи на скорост и потегли. Роби я насочи към някакъв порутен мотел, намиращ се на около осем километра от центъра. Паркираха отзад и я поведоха към стаята си.

Роби затвори вратата след себе си и заповяда на Минън да седне на леглото.

— Не знам защо правиш това, Роби — изстреля гневно тя. — Имай предвид, че си навличаш огромни неприятности, защото това си е чиста проба отвличане с употреба на оръжие!

Роби седна на близкия стол, без да дава вид, че е чул думите й. Опряла гръб на вратата, Рийл я държеше на мушка.

— Коя си ти, по дяволите? — изръмжа Минън.

— Много добре знаеш коя е — обади се Роби.

Минън се завъртя към него.

— Може би трябва да обърнеш внимание на факта, че шофираш, след като си пила — добави той. — Две бири плюс един шот текила. Подобно нарушение е достатъчно, за да си изгубиш работата.

— Шпионирал си ме, а?

— Не. Натъкнахме се на теб съвсем случайно. В момента се чувствам щастлив, защото ми предстои да играя на лотария.

— Майтап ли си правиш? — остро попита тя. — Нима не си даваш сметка какви ги вършиш? За такива нарушения се влиза в затвора!

— В онзи бар ли се срещна с Рой Уест? — попита той.

— Не съм се срещала с Уест в никакъв бар! За кратко време беше мой пациент и това е всичко! Мисля, че вече ти го казах.

— Имаш ли желание да промениш отговора си?

— Откъде накъде?

Роби извади от джоба си някаква снимка и я размаха.