Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

— И този човек ли ще се превърне в проблем?

— Съмнявам се — отвърна Кент и вдигна чашата си с виното.

— Как можеш да си сигурен?

— Мога, защото го гръмнах в главата — рече Кент и спокойно отпи глътка вино.

Декър изпусна вилицата си, която звънна в порцелановата чиния и падна на пода.

— Май не обичаш сьомга, а? — подхвърли Кент и се избърса със салфетката.

Декър се наведе и с треперещи ръце потърси вилицата си.

— Застрелял си го?! — промълви с посивяло лице той.

— Нямах друг избор. Освен това той беше един арогантен фукльо. Мислеше се за голяма работа. Всъщност дори да не беше проблем за нас, пак щях да го застрелям. — Той закова поглед върху разкривеното от страх лице на Декър. — Аз не харесвам арогантните задници, Хауард. И стрелям по тях. Обикновено в главата, за да съм сигурен.

— Знам, че си подложен на огромен стрес, Сам — облиза устни Декър.

— Това не е стрес, Хауард — поклати глава Кент. — Стрес е месеци наред да живееш в дупка насред гъмжаща от змии и комари джунгла и през цялото време да се питаш кое ще те пипне първо — дизентерията, която изяжда вътрешностите ти, или виетконгците, които методично ликвидират хората ти един по един…

— Аз също съм под огромен натиск.

— Така е. Ти спечели изборите, получи огромен кабинет, шофьор и сътрудници. Непрекъснато ходиш по благотворителни вечери и събираш дарения, като целуваш богаташки задници, а когато имаш време и настроение, вършиш и малко работа, гласувайки за едно или друго. Това е огромен натиск. Политиката е ад и аз се радвам, че никога не съм бил част от нея. Вместо това носех униформа и на няколко пъти ми простреляха задника. Ти обаче никога не си носил униформа.

— Бях прекалено млад за Виетнам.

— Но би могъл да се запишеш доброволец, нали? Както направих аз.

— Не исках да кажа това.

— Нищо не ти пречеше да постъпиш в армията и по-късно.

— Не всеки става за военен. Аз имах други цели в живота.

— Аз пък бях награден с две пурпурни сърца и една бронзова звезда. Щях да получа и сребърна, но на командира ми не му хареса, че подчинените му бяха склонни да последват мен, а не него. След войната завърших колеж и право. Не мога да се оплача, Чичо Сам ми помогна да си платя образованието. Но аз служих колкото трябва и получих каквото заслужавам. Докато ти не си си мръднал пръста за тази страна, а в момента служиш на народа си от един хубав и безопасен кабинет.

След тези думи Кент изведнъж се пресегна през масата, сграбчи охранения врат на Декър и го завъртя така, че лицата им се доближиха на сантиметри едно от друго.

— Ако още веднъж се опиташ да ме поучаваш за каквото и да било, това ще бъде последната лекция в живота ти! Надявам се, че си ме разбрал, защото нямам намерение да повтарям!

Кент пусна госта си, седна на стола и посегна към вилицата.

— Опитай ориза — каза той. — Малко са прекалили с подправките, но върви много добре с броколите.

Декър не помръдна. Кент приключи с храната и се изправи.

— Моята секретарка ще те изпрати. Надявам се да имаш ползотворен ден горе на Капитолия в служба на родината.

След тези думи се обърна и излезе, а Декър остана на стола, опитвайки се да овладее треперенето на ръцете си.

Роби караше бавно по тесните улици на Тайтениъм, Пенсилвания — малко градче с обичайната смесица от къщи, магазини и заведения. Тази, на която се беше озовал, беше пълна с хора, които спокойно се разхождаха, зяпаха по витрините и вдигаха ръце за поздрав, без да обръщат внимание на колите, които се плъзгаха по платното. Никой не бързаше за никъде.

Той беше направил всичко възможно, за да не бъде проследен до тук. Беше убеден, че това е невъзможно, дори и за най-добрите агенти на света. А ако все пак го бяха постигнали, значи със сигурност заслужаваха победна точка.

Очите му следяха показанията на сателитната навигация. Търсеше една определена улица и се надяваше, че се движи в правилната посока. Джипиесът сочеше, че се намира на около километър и половина от центъра на града.

Маршъл Стрийт. Като името на Райън Маршъл, който някога ни учеше как да подобрим сцеплението на ръкохватката. Знание, което повери само на Рийл и мен.

Преди да напусне апартамента си, реши да хвърли ези-тура за точния адрес на Маршъл Стрийт, който трябваше да влезе в компютъра. Шансовете да познае бяха петдесет на петдесет. Надяваше се, че улиците в толкова малко градче не са кой знае колко дълги и повторното придвижване в случай на грешка няма да отнеме много време.