Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

Човекът с прякора Роджър Лисицата. Онзи, който беше с три нива по-високо в йерархията от Уест. Онзи с достъп до най-най-секретната информация, който беше поискал документа, за да се запознае отблизо с грандиозния пъзел.

Роджър Лисицата. Но кой беше той? Къде се намираше? Какво планираше в момента?

Нападението срещу Джанет Дикарло беше предвидимо, но Рийл го осъзна твърде късно. Жената остана жива, но докога? Рийл с удоволствие би седнала да си поговори със стария си ментор. Да разбере как беше открила онова, което за малко не я уби.

Но беше невъзможно. Рийл нямаше представа къде са затворили Джанет Дикарло. При всички случаи щеше да бъде добре охранявана. Но колко струваше добрата охрана, ако нападението срещу нея е било организирано отвътре?

Отново сведе очи към телефона си. Дали да не рискува?

Без да се замисля повече, тя натисна няколко клавиша и изпрати есемеса, въпреки че току-що беше взела решение да не контактува с Роби. Сега обаче въпросът беше друг и те не биха могли да го използват срещу него.

Не знаеше дали да чака отговор. Не знаеше дали Роби изобщо й вярва. Тя все още помнеше началото на кариерата си, когато беше част от неговия екип. Той беше най-големият професионалист сред формирование от безупречни професионалисти. Беше я научил на много неща, при това без да използва много думи. Но беше неумолим по отношение на детайлите. За него те бяха всичко. Границата между оцеляването и мрачната му противоположност.

Беше успяла да разбере какво му се е случило по-рано през годината. Беше направил немислимото за хората от тяхната професия — не беше натиснал спусъка, за да изпълни заповедта на висшестоящите, просто защото беше преценил, че те грешат.

Обикновеният гражданин вероятно би казал, че това не е нищо особено. Защо да не изразиш неподчинение, след като си убеден, че има нещо гнило? Но на практика съвсем не беше толкова просто. Роби и Рийл бяха обучавани да изпълняват безпрекословно своите заповеди, при това далеч по-сурово от обикновените войници. Защото системата просто нямаше как да работи без наличието на йерархична подчиненост и безгранично доверие в преценката на висшестоящите. Толкоз.

Но фактически и двамата нарушили издадените заповеди.

Роби беше отказал да натисне спусъка. При това два пъти. Вторият от тях беше единствената причина Рийл да е още жива.

Тя обаче беше натиснала спусъка. Бе убила двама държавни служители. Действия, които се наказваха с дълги години затвор и дори смърт.

Запита се дали Роби продължава да я преследва. Дали в този момент вече не съжалява, че я е оставил жива.

Телефонът изжужа и тя погледна дисплея.

Уил Роби й беше изпратил отговор.

Роби погледна екрана. Току-що бе изпратил съобщението, но вече се питаше колко време ще бъде необходимо на ЦРУ, за да го открие

Или да разбият вратата му с ритници.

Жива. Засега.

Това беше написал в отговор на краткия й въпрос: Дикарло?

Продължаваше да гледа в дисплея с тайната надежда да получи още няколко думи от нея. Искаше да я пита за много неща, които не бяха успели да обсъдят по време на кратката им среща в Арканзас.

Есемесът се появи в момента, в който беше започнал да губи надежда.

ПСК.

Какво ли означаваше това?

Роби със сигурност не беше запознат с последните интернет акроними. Освен това не беше наясно дали това ПСК е влязло в употреба, или е поредното закодирано послание от Рийл. Във всеки случай смисълът, който седеше зад тези три букви, му беше абсолютно непонятен.

Но тя очевидно беше на обратното мнение.

Облегна се назад и се замисли за последната им съвместна мисия преди години. Абсолютно рутинна от гледна точка на работата им. Но нещо се беше объркало. Понякога и това се случваше.

Той беше поел наляво в секундата, в която Рийл хукна надясно. Ако се бяха насочили в една и съща посока, и двамата щяха да са мъртви. Но на практика се получи така, че с тази реакция бяха успели да неутрализират заплахата, идваща от две посоки едновременно.

По-късно Роби беше разсъждавал доста по въпроса. Дори я беше попитал защо е тръгнала в обратна посока, при това още преди появата на заплахата по двата фланга. Отговорът й беше колкото прост, толкова и необичаен.

— Защото знаех накъде ще тръгнеш ти.

— Откъде знаеше? — попита той.

— А ти откъде знаеше, че аз ще тръгна в обратната? — беше контрирала тя.

Което той не можеше да обясни по друг начин освен като мигновено усещане. Нищо повече. Просто и ясно. Не че беше прочел мислите й. Просто знаеше каква ще бъде реакцията й в конкретната ситуация. Както и тя бе предугадила неговата.