Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

Отчитайки инцидента с Джим Гелдър, Роби очакваше да го спрат всеки момент, но явно го бяха идентифицирали с помощта на съответната апаратура. Изключи двигателя и слезе от колата. Избягваше резките движения, защото не искаше да бъде застрелян.

От сенките се подадоха двама мъже. На ръст бяха колкото Роби, но яки и чепати като стари дънери. Те провериха документите му, но не му взеха пистолета. Поведоха го към къщата. Тръгнаха по дълъг и тесен коридор, който свършваше пред затворена врата. Оставиха го там и изчезнаха.

Роби почука. Отвътре долетя глас, който го покани да влезе.

Дикарло седеше зад бюрото си. Изглеждаше уморена и разтревожена. Това беше първото нещо, което му направи впечатление.

Второто беше пистолетът, оставен върху бюрото.

— Наред ли е всичко? — попита от прага той. Въпреки доказателствата за обратното.

— Моля, седнете, господин Роби.

Той затвори след себе си, прекоси малкия персийски килим и се настани на стола срещу нея.

— Охраната ви е доста хлабава.

От изражението й беше ясно, че съзнава положението.

— Без колебание съм поверила живота си на онези двамата отвън.

Роби моментално разчете неизказаното.

— И те са единствените, нали?

— Да работиш в разузнаването съвсем не е лесно — въздъхна Дикарло. — Обстоятелствата непрекъснато се променят.

— Днешният приятел е потенциален утрешен враг — преведе си Роби. — Това го разбирам много добре, защото живея в същата среда.

После той сложи ръце на корема си. Главно за да позволи на дясната си длан да бъде на сантиметър-два по близо до кобура. Очите му се плъзнаха по оръжието на бюрото и спряха върху лицето й.

— Искате ли да поговорим за това? — предложи той. — Би трябвало да знам повече, след като номер две се безпокои за своята сигурност и не се доверява на никого извън личната си охрана.

Ръката на Дикарло посегна към пистолета, но Роби го стигна пръв.

— Исках да го прибера — промълви тя.

— Нека си стои тук — отвърна Роби. — И не посягайте към него, освен ако някой не иска да стреля по вас.

Дикарло се облегна назад, очевидно разстроена от нарушаването на субординацията. После чертите й бавно се отпуснаха.

— Предполагам, че след като самата аз се поддавам на параноята, трябва да го очаквам и от вас — каза тя.

— Може би сте права — кимна Роби. — Но има ли причина за параноята?

— Гелдър и Джейкъбс са мъртви — тихо отвърна тя.

— Това е работа на Рийл, а тя е някъде навън.

— Наистина ли?

— Какво ви кара да мислите, че не е? При последния ни разговор я защитавахте, като че ли сте неин личен адвокат.

— Така ли?

Дикарло се надигна и пристъпи към прозореца. Пердетата бяха спуснати, но тя не направи опит да ги раздели.

А Роби започна да се пита дали навън наистина функционира система за далечно наблюдение.

— Вие ми отговорете — промърмори той.

Тя се обърна с лице към него.

— Вероятно сте твърде млад, за да си спомняте Студената война. И със сигурност не сте работили за службите по онова време.

— За това ли става въпрос? Нима отново се връщаме към Студената война? Когато хората непрекъснато са преминавали от едната към другата страна?

— Не мога да ви дам категоричен отговор, господин Роби. Макар че бих искала. Но мога само да потвърдя, че през последните години се случват някои доста обезпокоителни събития.

— Например?

— Мисии, които не би трябвало да се планират. Наши хора, които изчезват. Прехвърляне на пари от едно място на друго, които скоро потъват вдън земя. Погрешно адресирано оборудване, което не виждаме никога повече. И това не е всичко. Говорим за малък мащаб, но тези неща се случват от много дълго време насам. Поотделно не изглеждат нищо особено, но когато човек ги обхване в цялост… — Дикарло млъкна, изтощена от тирадата си.

— Само вие ли сте видели това? — попита Роби. — Имам предвид обобщаването…

— Не съм сигурна.

— Наши хора, които изчезват? Като Рийл?

— Не съм сигурна.

— А в какво сте сигурна?

Тя се облегна назад.

— Сигурна съм, че се случва нещо коварно и опасно, господин Роби. Не знам дали има нещо общо с Джесика Рийл, но знам, че е достигнало критична точка.

— И Еван Тъкър ли мисли като вас?

Дикарло плъзна длан по челото си и понечи да отговори, но в същия миг Роби долови долитащите отвън звуци. Едната му ръка измъкна пистолета, а другата блъсна настолната лампа, която падна на пода. Стаята потъна в мрак.

Той се протегна през бюрото и стисна ръката на Дикарло.