Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

Но Рийл явно обръщаше внимание на детайлите.

Ръкохватката имаше допълнително грапаво покритие за по-добър захват. Не просто залепено върху нея, а монтирано с помощта на специално приспособление — нещо като високоградусова ютия. И той беше използвал подобно приспособление при модифицирането на своя пистолет. Всъщност и двамата с Рийл бяха усвоили този метод от един старши оперативен агент на име Райън Маршъл, който се кълнеше, че няма по-добър.

След това се зае с мерника, който беше едно малко чудо на инженерната мисъл. Присви очи, за да разчете надписа върху него. Оказа се, че той съдържа само четири букви — ПКРО.

Набра абревиатурата в Гугъл. Пенсилванска компания за ръчни оръжия. Никога не беше чувал за нея, но на пазара действаха много такива. Явно Рийл бе имала причини да е недоволна от стандартния мерник на глока. Още един детайл.

Отмести пистолета и се вгледа в снимката. Рийл, застанала до почти двуметров мъж, който наближаваше петдесет и имаше фигура на спортист. В края откъм неговата страна се виждаше някаква червена ивица. Може би дреха на застанал наблизо човек, а може би част от автомобил.

Той огледа Рийл. Висока дори на ниски обувки. Без грам излишна плът по тялото си за разлика от мъжа до нея. Тя гледаше право в обектива. Разбира се, това не беше първата й снимка, попадала пред очите на Роби. Но той не можеше да се отърве от чувството, че всеки път вижда различна жена.

До известна степен всички сме хамелеони.

Въпреки това му се струваше, че научава нещо ново след всяка снимка или информация за нея. Все едно че белеше глава лук, отстранявайки пластовете един по един.

На тази снимка Рийл беше спокойна и самоуверена. Изглеждаше така, сякаш балансира на пети и пръсти, разпределила перфектно тежестта на тялото си. Повечето хора трудно постигаха това и неизменно даваха предимство на една от двете позиции. Което означаваше загуба на секунда-две при нужда от рязко движение. За тях това едва ли имаше особено значение.

Но в живота на Рийл и Роби не беше така, защото често пъти всичко се решаваше за секунда.

На тази снимка устните й бяха малко по-пълни. Носеше червило, което изглеждаше почти толкова алено, колкото ивицата от другата страна на мъжа. Роби я завъртя във всички посоки, но без резултат. Все още не можеше да разбере какво представлява въпросната ивица.

Остави снимката и насочи вниманието си към книгата. История на Втората световна война. Прелисти я с надеждата да открие нещо между страниците, но напразно.

Всъщност, ако е имало нещо, със сигурност са го прибрали, помисли си той.

Фактът, че му предоставиха трите предмета, означаваше, че не са открили нищо интересно в тях. В противен случай едва ли биха му позволили да ги вземе със себе си. Той беше сигурен, че от него се очаква да открие и да ликвидира Джесика Рийл. Но започваше да се съмнява дали искат да открие и истинската причина за нейните скорошни действия.

Роби отмести книгата, стана и пристъпи към прозореца. Рийл беше някъде там и може би подготвяше следващия си удар. Някъде там беше и Джули, вероятно заета с домашните си. А може би си припомняше вчерашната им среща.

Никол Ванс също беше там и правеше опити да открие убиеца — въпреки че едва ли знаеше кой е. Ситуацията тепърва щеше да се усложнява.

Два часа по-късно, докато той все още оглеждаше предметите, открити в шкафчето на Рийл, телефонът му издаде сигнал за входящо съобщение. Джанет Дикарло искаше да го види. Но не на предишното място, а някъде в Мидълбърг. Съдейки по адреса, най-вероятно го викаше в дома си.

Роби отговори на съобщението, облече якето си, заключи пистолета, книгата и снимката на Рийл в стенния сейф и излезе.

Надяваше се, че Дикарло има отговор на част от въпросите му. Иначе за него би било невъзможно да продължи. През цялото време имаше чувството, че Рийл все повече се отдалечава и набира преднина.

Навън вече притъмняваше. Пътуването му отне повече от час заради тежкия трафик. На места успяваше да увеличи скоростта, но веднага след това отново я намаляваше, тъй като по пътя към дома на Дикарло трябваше да прекоси няколко малки градчета. Дали й е приятно да изминава този маршрут всеки ден? — запита се той. Вероятно не. Повечето от работещите във Вашингтон прекарваха години от живота си в задръстванията и обмисляха всякакви начини да очистят онези шофьори, които нарушаваха правилата.

Роби най-сетне стигна до отбивката. Тя се оказа дълъг, посипан с чакъл път, който извиваше между две възвишения с вековни борове. Къщата беше стара, с тухлени стени. Пред нея бяха паркирани три коли.