Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

Дикарло отмести поглед, но той успя да долови опасението, което за миг се прокрадна в очите й.

Когато отново го погледна, лицето й беше непроницаемо.

— Ще проуча въпроса и веднага ще се свържа с вас.

Роби кимна, но без да си прави труда да прикрие скептицизма си.

— И тъй, искате ли да убия Джесика Рийл? — попита той и се изправи.

Този път Дикарло го погледна право в очите.

— Искам да разкриете истината, господин Роби — отсече тя.

— В такъв случай най-добре да се залавям за работа.

Роби се върна във Вашингтон, но не се прибра в апартамента си, а отиде до едно училище, паркира наблизо и се огледа.

Намираше се в хубав квартал на столицата, където Джули Гети посещаваше едно от най-добрите училища. Тук нямаше задължителна униформа, а учениците не се избираха според общественото положение на родителите им и възможността да правят дарения. Важни бяха единствено техните способности — разбира се, ако успееха да издържат приемните изпити. Имаше и правила, с които трябваше да се съобразяват, но към всеки ученик се подхождаше индивидуално и с изключително внимание.

Роби се надяваше, че Джули Гети вирее добре в тази среда, въпреки че беше своенравна и правеше само това, което желаеше.

Замисли се за предстоящия първи сблъсък с нея, но бързо се отказа. Тук предварително премислените подходи не вървяха.

Може би ще е най-добре да приема упреците й, за да вървим напред.

Дъждът продължаваше да вали и той пусна чистачките, наблюдавайки как гумените пера изтласкват водата. Погледна часовника си. Учениците щяха да се появят всеки момент. Дълга редица автомобили чакаха да приберат децата. Училището нямаше собствени автобуси, може би защото точно отсреща имаше спирка на градския транспорт.

Няколко секунди по-късно вратите се разтвориха и децата се втурнаха навън. Роби я зърна, слезе от колата, вдигна яката си срещу лекия дъжд и претича през уличното платно.

Джули крачеше в опашката на групичка момичета. В ушите си имаше миниатюрни слушалки, а пръстите й тичаха по клавиатурата на тънък смартфон. Извървяла е дълъг път за кратко време, помисли си той. Когато я видя за пръв път, тя не можеше да си помисли дори за най-обикновен телефон.

Пропусна момичетата покрай себе си и се изпречи на пътя й.

Джули се закова на място. Лицето й светна за миг, но след това се начумери.

— Какво търсиш тук?

— Изпълнявам си обещанието да дойда да те видя.

— Малко е късно за това.

— Наистина ли?

Дъждът се усили.

— Искаш ли да те закарам? — попита той, забелязал как раменете й потръпват.

— Ще взема автобуса. Спирката е ей там.

Роби се обърна в указаната посока и видя как един автобус плавно спира до отсрещния тротоар.

— Мислех си, че никога повече няма да се качиш в автобус.

По лицето й пробяга усмивка и той побърза да се възползва от това малко предимство.

— Нека те закарам. Ще си поговорим, а и ще видя как е Джеръм. Искам да съм сигурен, че се грижи добре за теб.

— Вече ти казах. Той си е наред.

— Все пак е по-добре да се уверя с очите си — настоя Роби.

— Не искам да се появяваш тук само защото се чувстваш кофти заради отношението си към мен.

— Наистина се чувствам кофти, но по други причини.

— Какви?

— Няма ли да се махнем от този дъжд?

— Страх те е да не се разтопиш, а?

— По-скоро ме е страх да не получиш токов удар — отвърна той и махна към слушалките в ушите й.

— Да, бе — иронично се усмихна тя, но все пак го последва към колата.

Настаниха се. Роби запали двигателя и потегли, а Джули си сложи колана.

— Защо всъщност си тук? — повтори въпроса си тя.

— Недовършена работа.

— Това не означава нищо за мен.

— Никак не ме улесняваш.

— А защо да го правя? Мен ме заряза, но бас държа, че със суперагент Ванс се виждаш редовно.

— Видях я само веднъж, и то по служба. Искаше да ми бръкне в мозъка, за да докопа каквото й трябва.

— Пак убийства, нали?

— Защо говориш така?

— Че какво друго може да бъде? Ти и Ванс се занимавате с трупове. С купища трупове.

— Може и да си права — въздъхна Роби.

— Но въпреки това си излязъл с нея.

— Това е различно.

— Но не и за мен.

— Ревнуваш ли? — вдигна вежди Роби.

— Нищо подобно! Човек просто трябва да държи на думата си. Аз не обичам да ме лъжат, Роби. Ако не искаш да ме виждаш, просто ми кажи и нещата приключват.

— Наистина ли мислиш, че е толкова лесно?

— Би трябвало да бъде.

— Тук съм, защото сбърках.