Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

— За какво? — попита Джули.

— Идеята ми беше да те закрилям, но трябваше да проявя повече разум.

— Какво означава това?

— Човек с моята професия си създава врагове. Исках да държа тези хора далече от теб. Исках да ти осигуря ново начало. Да забравиш старите си познати и да бъдеш щастлива.

— Будалкаш ли ме?

— Щастието ни се изплъзва много лесно. Исках да започнеш на чисто. Ти за малко не загина с мен, а това не бива да се повтори.

— Защо не ми го каза предварително?

— Защото бях идиот!

— Аз не мисля така, Уил — отвърна тя с по-мек тон.

— Когато си ми ядосана, ме наричаш Роби, а когато не си — Уил.

— Значи трябва да се държиш така, че да не те наричам Роби.

Той спря на червен светофар и я погледна.

— Може би съм искал да направя всички онези неща, които ти обещах. Може би съм искал да поддържам контакт с теб. Може би…

— Може би просто си искал да бъдеш нормален — довърши вместо него тя.

Светна зелено и Роби потегли.

— Може би — промълви той след доста дълга пауза.

Дъждът се усили.

— Мисля, че това е най-честното нещо, което някога си ми казвал.

— Ти си само на четиринайсет, а вече си толкова зряла.

— Не и ако се има предвид какво съм преживяла. Много бих искала да не е така.

— Разбирам те — кимна Роби и я погледна. — Вече сме окей, нали?

— Натам вървят нещата… Уил.

Роби се усмихна и надникна в огледалото за обратно виждане. Вниманието му беше привлечено не от колата зад тях, а от следващата.

— Какво има?

Той обърна глава настрани и срещна втренчения поглед на Джули.

— Това изражение ми е познато — каза тя. — Зад нас има някой, който не трябва да бъде там, нали?

Роби съобразяваше с максимална бързина. Не, беше невъзможно! Нямаше начин! Но всъщност защо не? Всичко случило се дотук беше абсолютно непредсказуемо.

Проблемът беше очевиден, защото Джули беше с него. Ако я свалеше някъде, щеше да я изложи на опасност. Ако я задържеше при себе си, опасността можеше да се окаже още по-голяма.

Отново я погледна и вероятно й предаде безпокойството си.

— Плашиш ме, когато си нервен — прошепна тя. — Какво става?

— Трябваше да се вслушам в интуицията си и да те оставя на мира — каза той. — Не биваше да те търся!

Тя понечи да се обърне, но той я спря.

— Недей! Така ще разберат, че сме ги усетили!

— Какво правим тогава?

— Продължаваме да се движим нормално.

— Само толкова? Това ли е планът?

— Караме си по пътя, докато нещо не ни принуди да спрем.

— И тогава?

— Тогава трябва да разберем какво се случва.

Той стисна волана и погледна в огледалото. Колата си беше там. И също се движеше нормално. Възможно бе да е сбъркал, но дълбоко в себе си знаеше, че не е така. Прекалено дълго се беше занимавал с тези неща.

И тъй, кой го следеше? Неговите хора или някой друг? И какво щеше да се случи, ако наистина се окажеше друг?

Например Джесика Рийл. Това би означавало пренебрегване на всички правила в наръчника. Но може би тя беше избрала тъкмо тази тактика. Нарушаването на правилата те прави непредсказуем.

Е, хубаво, въздъхна той. И аз мога да играя тази игра.

Роби поддържаше нормална скорост без резки движения. Искаше да изглежда като всички останали. След известно време реши да разбере дали заплахата зад гърба им е реална или само плод на въображението му.

Подаде десен мигач и това не остана незабелязано от Джули.

— Не сме в тази посока, Уил — каза тя.

— Дръж се здраво. Ще направим една малка проверка.

Погледна в огледалото. Третата кола се придържаше точно зад втората и той не можеше да види това, което му трябваше. Само по себе си то също беше показателно. Промени позицията си съвсем леко, колкото да остави следващата кола малко встрани.

Нищо. Онези не захапаха въдицата.

Намали скоростта и погледна към сградата оттатък уличното платно. В изцяло остъклената й фасада видя как третата кола дава десен мигач.

На първо време и това беше достатъчно. Роби насочи вниманието си към близката пресечка.

Преустрои се за десен завой, но после изправи волана и рязко подаде газ, продължавайки направо.

Междинната кола зави надясно. А тази зад нея продължи след тях, изпълвайки огледалото.

Мигачът й вече беше изключен. В следващия момент тя намали, за да пропусне задната кола.

Шофьорите във Вашингтон не са чак толкова любезни, помисли си той.

А решението на шофьора отзад да повтори действията на Роби и да продължи направо беше достатъчно, за да прогони всичките му съмнения.