Дэвид Хосп - Невинност

— Дали?

— Ще се върне. Но през следващите пет дни делото ще е единственото, за което ще мисля. Ще дам всичко от себе си, дори и да се наложи да рискувам със здравето и живота си.

Тя мрачно кимна.

— Щом казваш. Имаш ли идея оттук как да продължиш работата по делото?

Той се замисли върху въпроса. След убийството на Добсън този разговор беше най-дългият период от време, през който той не беше мислил върху делото. Сега, като се върна към него, гледната му точка изглежда се беше леко променила. Нещо му се стори несвързано.

— Не знам — бавно отвърна той. — Нещо не ми дава мира за нощта, в която е била простреляна Стийл.

— Какво е то?

— Не знам. Не мога да го определя.

— Само това ли? Само това ли имаш? Нещо не ти дава мира за нощта, в която една жена е била простреляна и изнасилена? Това ли е ключът към разплитането на случая? — Лиса като че беше разочарована от него.

— Все пак е нещо. Повече е, отколкото имах преди час.

— И какво ще правиш с него?

Той я погледна. Тя имаше доста силен дух. Ако не бяха чувствата му към Линда Флахърти, може би… Но той не беше устроен така. И все пак нещо в нейната енергичност му вдъхваше живот, поне за малко. Не се беше чувствал така добре от няколко дни и си каза защо да не се възползва от доброто си настроение.

— Трябва да отида на мястото, където е била нападната — каза Фин. — В Роксбъри.

— Защо?

Той хвърли двайсетачка на масата.

— Честно ли да ти кажа? И аз не знам.

Снегът беше завалял отново, когато Фин спря колата си в Роксбъри, на завоя на „Кълъмбъс“ с „Ленъкс“. Слънцето беше залязло и на светлината на фаровете снежинките блещукаха като светулки и създаваха атмосфера на тиха вечер.

Той слезе от колата и се огледа. Намираше се в район, който се преустройваше напълно. От другата страна на улицата един голям склад се ремонтираше из основи, а голяма табела на оградата около сградата известяваше, че вътре ще бъде преустроено в модерни апартаменти. Три други тухлени сгради в съседство бяха подновявани в момента с нов интериор и нови тухлени фасади. На ъгъла една малка уличка беше заличена, за да отстъпи място на модерно луксозно кафене. Но заедно с предвестниците на градската трансформация се забелязваха и знаците на градския упадък и разложение, в чийто плен този район беше просъществувал десетилетия наред. Все още преобладаваха евтини къщи със затъмнени прозорци и лющеща се боя от вратите. А кръчмата наблизо още рекламираше бърбън с отстъпка, а не скъпо шардоне.

Алеята, в която полицай Стийл беше нападната, се намираше нагоре по пресечката и след като добре огледа квартала, Фин тръгна пеша в снега.

Самият той не знаеше защо дойде тук. Нямаше нищо конкретно като повод или съмнение, нито знаеше какво точно търси. Нещо в онези доклади отпреди петнайсет години му се струваше необичайно, не на мястото си. Той вървеше бавно и имаше неприятното усещане, че някой го следи, но след като се огледа, не видя жива душа. Местните обитатели изглежда се бяха залостили на сигурно в домовете си.

Когато наближи алеята, той едва не настъпи един бездомник, чиито крака, покрити с мръсен брезент, стърчаха от една сенчеста пресечка.

— Кво праиш, бе! — извика скитникът, надигна се от земята и зае отбранителна поза. — За къв се мислиш ти? — Очите му светеха върху черното и мръсно лице, изпълнено с решителност и агресия.

— Извинете.

— „Извинете“ струва долар.

Фин бръкна в джоба и извади банкнота. Смачка я на топка и я пусна в шепата на мъжа.

Онзи се изсмя.

— Ха така го разбирам аз извинението.

Фин извървя още двайсетина метра до началото на алеята. Какво го беше довело тук? Защо беше толкова важно за него това място, опасно и изпълнено с насилие?

Той зави по алеята. Дори и покрита със сняг, пътеката вонеше на канализация и боклуци. Веднага го усети, макар че имаше хрема.

Повървя още навътре. Не виждаше нищо особено. Като много други алеи в стария град и тази беше застлана с неравни гранитни павета и с високи бордюри от двете страни. Над него пожарните стълби на сградите висяха като разшили се конци на вътрешните шевове на евтин костюм — виещи се хаотично на всички посоки, на места, покрити с ръжда, Фин се запита дали в случай на пожар жителите на тези сгради нямаше да предпочетат да си изпробват късмета с огъня, пред това да рискуват да останат в металните капани.

Някъде пред себе си чу шумоленето на котка край кофа за боклук. Поне беше котка. Но когато съществото се показа на сребристата светлина на уличните лампи, Фин го разгледа отблизо. Макар че беше с размерите на котка, той не помнеше да е виждал досега котка с толкова дебела опашка и заострена муцуна.