Стив Берри - Загадката Колумб

Камъкът от гроба лежеше на масата пред него, старателно измит и почистен от калта. Извитият хикс се виждаше съвсем ясно. Франк Кларк му бе разказал неща, за които никога не беше чувал. Ядоса се от въздържаността на приятеля си, но не беше изненадан. В момента се питаше дали има връзка между легендата на таиносите за тайнствената пещера, маронската легенда за желязната врата в процепа между скалите, предполагаемото скрито съкровище на евреите и изгубената мина на Колумб.

Четири легенди. Подобни, но едновременно с това различни. Разделянето им една от друга със сигурност щеше да бъде трудна работа. Дали документите, които взе от Фелипе, щяха да му покажат пътя? Надяваше се, че Трей Холибъртън е открил още нещо в архивите. Все още нямаше вест от него.

Той поглади камъка. Колко странен символ! Какво ли значеше?

Мобилният му телефон започна да вибрира. Малцина извън най-близките му помощници знаеха този номер. На дисплея се изписа името на Закария Саймън. Остави го да звъни. Искаше да го накара да чака. Вдигна едва след седмия сигнал.

— Давам си сметка, че се отнесох зле с теб — каза Саймън.

— Ти ме излъга.

— Просто пропуснах да ти обясня с какво се занимавам извън Ямайка. Но то наистина не е твоя работа.

— Моя е, особено ако е свързано с изгубената мина. А фактът, че се намираш във Флорида, сигурно е свързан с нея.

— Разбирам, че си наясно с това, което правя — заяви Саймън.

— Ти ме излъга! — повтори Бене.

— Залогът е далеч по-голям от откриването на някакво злато.

— Не и за мен.

— Високо ценя помощта ти по време на престоя ми в Ямайка. Информацията, която ми предостави тогава, беше много интересна, но в действителност не съдържаше нищо, което да не ми е известно. Изпитах чувството, че ти предлагам много повече, отколкото ти би могъл да ми дадеш.

Бене извърна поглед към планината и приближаващата се буря.

— На твое място не бих подценил онова, което мога да ти дам — бавно рече той.

— Стига, Бене — засмя се Саймън. — Нека бъдем реалисти. Моето разследване обхваща огромни територии извън твоя остров. Свързано е с нещо, което е било държано в тайна повече от петстотин години. Може би част от следите наистина се намират там, при теб, но отговорът е на съвсем друго място.

— Виена?

Джеймисън вече беше успял да се обади и да го запознае с инцидента в портокаловата градина във Флорида. Предположи, че Саймън се беше добрал до най-близкото летище и в момента пътуваше към Европа.

— Наистина си добре информиран, Бене — въздъхна мъжът отсреща. — Кажи ми какво искаш?

— Искам честно отношение. Искам да ме третираш като равен. Искам да бъда уважаван.

— А какво предлагаш в замяна?

— Нещо, от което съвсем скоро ще имаш остра нужда.

— И какво е то?

— Але Бекет.

В средата на VI век византийският император Юстиниан заповядал съкровищата от еврейския Храм да бъдат изнесени от Константинопол. Той бил убеден, че са прокълнати и трябва да бъде върнати обратно в Светите земи. По негово мнение претопяването на златото и среброто нямало да помогне за премахване на проклятието. Вярвал, че това може да стане само ако се отърве от него. Възложил изпълнението на задачата на местни търговци, които на свой ред наели кораб за пътешествието на юг. На борда били натоварени и трите предмета — златната менора, трапезата на Божественото присъствие и сребърните тръби.

Но в момента, в който земята изчезнала зад хоризонта, капитанът и екипажът — всички до един евреи — променили курса на запад, заобиколили италианския „ботуш“ и се насочили на север, към Иберия. Свещените реликви били разтоварени там и поверени на сефарадите. Много от тях, потомци на прогонените от римляните евреи непосредствено след разрушаването на Втория храм, били във възторг, че най-после, след цели 470 години, свещените съдове на Храма са се завърнали при тях.

Скрили ги високо в непристъпните планини, където в продължение на близо хиляда години били охранявани от поколения сефаради.

За известно време евреите били свободни и живеели добре, но през IV век, когато християнството най-сетне се наложило в Римската империя, те отново били подложени на гонения. С течение на годините мнозина от тях успели да си завоюват завидни позиции в обществото — най-вече в сферата на търговията и занаятите. Кралете ги използвали като бирници, финансови министри, ковчежници, банкери и астрономи. Това предизвикало омразата на Католическата църква, която подела кампания за тяхното унищожение. Погромите се превърнали в ежедневие. Най-жестокият от тях бил през XIV век, когато десетки хиляди евреи били изклани, а имуществото им било конфискувано. В крайна сметка Фердинанд и Исабела успели да прогонят всички евреи, принуждавайки ги да продават на безценица всичко, което притежават — къщи, земя, работилници, добитък. Износът на злато и сребро бил строго забранен и изгнаниците били принудени да разменят скъпоценностите си срещу мизерна храна. Сто и двайсет хиляди емигрирали в Португалия, с чийто крал било постигнато споразумение. Но в един момент кралят се отметнал от поетите ангажименти и ги превърнал в роби. Други се насочили към Северна Африка, но маврите отказали да им дадат подслон. Мнозина се опитали да се заселят в Италия и Турция, но това им донесло само мъки и страдания.