Стив Берри - Загадката Колумб

— Знаеш на кого се обажда — рече Брайън. — Проследи го.

Картината на екрана се раздвижи — сигурен знак, че автомобилът с камерата напуска позицията си.

— Какво става? — попита тя.

— Баща ти се опитва да изчезне с онова, което си поставила в ковчега. Вероятно е стигнал до заключението, че за него е по-безопасно да го задържи, вместо да го предаде на Саймън. Правилно е решил, но има един проблем: Роча е там.

Сърцето й блъскаше лудо в гърдите. Това я изненада.

— Снощи Роча е пътувал с твоя билет за Америка. Положението на баща ти е крайно опасно.

Том даде газ и колата бързо започна да се отдалечава. Беше успял.

Ще отнеса тайната си в гроба.

Вероятно тази, която лежеше в пакета на съседната седалка. Искаше му се да разкъса вакуумираната торбичка и да види за какво става въпрос, но това щеше да стане по-късно. Сега най-важното беше час по-скоро да се разкара от тук. Погледна в огледалото и видя адвокатката на входа на траурната зала с телефон в ръка.

На кого ли звънеше? На Саймън, разбира се.

Щеше да изчака един час, а след това да осъществи контакта чрез нея. Не притежаваше мобилен телефон, защото нямаше нужда от такъв. На кого да звъни? Значи трябваше да се отбие на място, където има телефон. Връщането в къщата отпадаше, защото Саймън положително знаеше адреса.

Колата се носеше по тесния път между буковите горички. Край банкета растяха гъсти храсти. Ноздрите му все още потръпваха от противната воня на смъртта. Стигна до магистралата и направи ляв завой по посока на Маунт Дора. Черната асфалтова лента се извиваше сред обширни портокалови плантации. Голяма част от овощните градини на Флорида бяха останали в миналото, заменени от горички с портокали за сок и зеленчукови градини, в което отглеждаха маруля, зеле или ягоди.

Но в тази част градините бяха оцелели.

В огледалото за обратно виждане се появи кола, която бързо го настигаше.

Роча шофираше, а Закария седеше до него. Колата на Том Сейган беше пред тях. Беше ядосан, защото не очакваше съпротива от негова страна. Размяната би трябвало да мине гладко, защото Сейган ясно показа, че се е примирил. Но глупакът изведнъж реши да промени правилата.

— Трябва да го спрем, преди да излезе на следващата магистрала — подхвърли на глас той.

Разстоянието между двете коли не надхвърляше петстотин метра.

— Изтласкай го от пътя.

Бене слезе от пикапа и се насочи към входа на музея. Беше сам. Никога не водеше тук въоръжените си телохранители. Нямаше нужда. Чарлс Таун се намираше в долината на река Бъф Бей, на няколко километра южно от северното крайбрежие на Ямайка. През 1793 г. англичаните били разбити от мароните на капитан Куао и били принудени да подпишат мирен договор с някогашните роби, според който местните жители на Чарлс Таун получили безвъзмездно и за вечни времена 1000 акра земя край реката, в подножието на непристъпните планини. И до днес там живееха около 1200 марони, които се бореха с бедността и високата безработица. Земеделието бе основен източник на техните доходи. Собствениците на земята я отдаваха под аренда на местните хора, които отглеждаха главно кафе и индийско орехче. Предлагаха и дървени въглища. Освен това в градчето имаше каменоделна и цех за производство на мебели, училище и няколко бара, които предлагаха главно ром.

Бене познаваше всичките по-заможни фамилии: Дийн, Дънкан, Ървинг, Хартли, Шакълфорд. Техни представители участваха в Съвета на старейшините, а общността се оглавяваше от полковник Франк Кларк, избран на общи избори преди три години.

Бене харесваше полковника — образован мъж с голям опит и управленски умения. След дипломирането си в местния университет бе работил като борсов посредник в Съединените щати, а трийсет години по-късно бе преоткрил родината си и се бе завърнал в Чарлс Таун. В момента политическите възгледи на Кларк се радваха на огромна популярност из целия остров, а самият той се превърна в първия национален говорител от маронски произход.

— Ха, Бене! — подвикна Кларк. — Още ли си жив?

Новодошлият се усмихна на поздрава, който всъщност означаваше: Как си, какво правиш?

— Все още не съм умрял, приятелю. Въпреки че не съм престанал да се опитвам.

Франк се ухили. Наближаваше седемдесетте, но късо подстриганата му къдрава коса беше все още слабо прошарена. Носеше дънки с прокъсани колене и мръсна риза, извадена над панталоните. В ръката си държеше ръждясал мачет .