Стив Берри - Загадката Колумб

Нещо се блъсна в задната броня и той за малко не изпусна волана. Саймън го притискаше отзад, държейки се далеч от обсега на пистолета. Вдигна глава към огледалото за обратно виждане. Другата кола изостана за момент, после изскочи в насрещното платно и го блъсна странично. Той машинално стисна волана, за да остане на пътя. После го обзе странно чувство. Безгрижие, породено от усещането за свобода. Какво толкова, по дяволите! Завъртя кормилото надясно и предните колела напуснаха асфалта. Високата скорост го изстреля над тясната канавка, към портокаловата градина, простираща се встрани от пътя. Предницата тежко се стовари на земята, подскочи във въздуха, после отново падна. Задните колела го тласкаха напред. Натисна спирачката, за да овладее скоростта, после завъртя волана и подкара по алеята между два реда плодни дръвчета.

Саймън беше впечатлен. Каква маневра, по дяволите!

Роча спря колата и включи на заден.

— Хайде, направи го! — заповяда Саймън.

Помощникът му върна още малко назад, за да спечели пространство, после натисна газта. Колата прелетя над канавката и тежко се стовари от другата й страна. Няколко завъртания на кормилото наляво-надясно и масивният автомобил бе овладян. Поеха по същата алея, която беше използвал Сейган. След него се вдигаше огромен облак прах.

Налагаше се да намалят скоростта. Но по-важно беше, че се движеха.

Бене чакаше обясненията на Франк Кларк.

Ключът за желязната врата?!

Беше наясно с манията за секретност на мароните. Тяхната общност живееше затворено в продължение на векове. Отлични бойци с висок морал, тези хора съществуваха единствено благодарение на спомените за славното минало, които се препредаваха устно от поколение на поколение.

Желязна врата? Не. Легендите не го интересуваха. Искаше възмездие. И желанието на полковника би трябвало да е същото.

— Трябва да ми помогнеш, Франк. Опитвам се да открия тази мина. Тя е тук, скрита в планината. Знаеш, че е така. Не е легенда. Богатството в нея принадлежи на мароните, Франк. То е наше.

Говореше на чист английски, внушавайки желанието си да реши един стар проблем по абсолютно модерен начин.

— Не съм сигурен в това, Бене.

— Испанците са откраднали богатството на таиносите. Ние сме най-преките им наследници. Представи си какво можем да направим, ако легендата се окаже истина.

Приятелят му замълча.

— Защо е толкова важен този символ, който изрисува преди малко? — попита след известно време Франк и му направи знак да влязат в музея.

Вътрешността на постройката не се различаваше кой знае колко от колибата, която обитаваше Фелипе. Беше изградена в типично маронски стил с тази разлика, че машинно нарязаните греди бяха заменени с ръчно обработени стволове. Подът представляваше смес от пресована глина и пепел, твърда като бетон. Бене беше използвал същата смес в имението си, най-вече в обора за добитък, работилниците и помещенията за преработка на кафе. Покрай външните стени бяха подредени различни артефакти, изкопани от близките планини. Пред всеки от тях имаше обяснителна табела. Нищо изключително, предметите бяха прости и практични, съвсем като хората, които ги бяха използвали някога.

Минаха покрай дървени маси, върху които бяха подредени различни съдове и прибори. Имаше редица дълги копия юнги с ръждясали, но все още наточени остриета. Издължен абенг заемаше централно място. Още като дете Бене се беше научил да свири с този рог — някогашната маронска версия на интернет, чието специфично звучене предаваше надалеч най-различни послания. Наоколо имаше различни тъпани, примки за лов на птици, казани с различна големина и дори една шатра, в която шаманите на племето лекували болните.

— От доста време не съм се отбивал тук — промърмори той. — Събрал си нови експонати.

— Трябва да идваш по-често — обърна се да го погледне Франк. — Нали сам казваш, че си марон?

Това наистина беше така. Дори единият от родителите да е марон, такива са и децата му.

— Едва ли държиш да ти се мотая наоколо — промърмори Бене.

— Не е така, приятелю. Тук никой не се интересува дали правиш пари от комар или курви. Няма от какво да се срамуваш. Всички знаем откъде сме дошли и кои сме.

Спряха пред дървения подиум в дъното на помещението. Върху него бяха разположени три големи тъпана. Той добре знаеше, че инструментите са сред най-привлекателните неща в музея. Местните музиканти бяха най-добрите на острова и привличаха много публика на честите празненства — както марони, така и туристи. Самият той притежаваше подобен тъпан, издялан от цяло парче специално дърво, виреещо само в тукашните планини. Франк се наведе и измъкна изпод подиума един дървен сандък без капак. В него имаше трийсетсантиметров продълговат камък, върху който беше издълбан символът, който Бене беше нарисувал навън.