Стив Берри - Загадката Колумб

Другият мъж стоеше неподвижно до него.

— Трябваше да гръмна приятелчето ти — извика Том. — Той се гавреше с дъщеря ми.

Никой от двамата не помръдна.

— Само си вършеше работата — отговори Саймън. — За това му плащам. Но за разлика от него адвокатката ми се провали.

— Искам Але! — обяви Том. — След това ще получите това, с което разполагам.

— Тя не е тук.

— А защо е тук мръсникът, на когото плащаш?

— Той пристигна от Европа с нощния полет.

Том мълчеше и чакаше.

— Тя е във Виена. Трябва да отидеш там, за да я прибереш.

Австрия?

— Аз живея там — поясни Саймън. — Но ти вероятно вече го знаеш. Все пак си бил репортер.

— Майната ти!

Саймън се засмя.

— Уверявам те, че все още мога да причиня на дъщеря ти невъобразими страдания. И може би ще го направя заради трудностите, които ми създаваш.

Тоя тип блъфира, помисли си Том. Довчера имаше някакви колебания, но не и днес. Все пак бе Том Сейган, разследващ журналист и носител на наградата „Пулицър“.

— В такъв случай можеш да целунеш за сбогом онова нещо в ръцете ми — отсече той.

Изявлението му беше посрещнато с мълчание.

— Какво предлагаш? — най-после попита Саймън.

— Размяна.

Ново мълчание.

— Не мога да я доведа тук — поклати глава Саймън.

— А как планираше да я освободиш? Ако изобщо си възнамерявал да го направиш.

— Надявах се, че всичко ще приключи по електронен път. Заснетото беше достатъчно красноречиво. По-късно щеше да имаш възможност за сълзлива среща с „любимата“ си дъщеря.

— Това няма да стане.

— Очевидно. Какво предлагаш?

— Ще направим размяната във Виена.

Закария затаи дъх. Правилно ли беше чул?

— Там ли ще отидеш? — подвикна той.

— Да. И ти също.

От това можеше да излезе нещо. Проблемът беше сериозен, защото Але бе мъртва. Но в крайна сметка може би щеше да успее.

— Добре. Кога?

— Утре следобед, в пет. Пред катедралата „Свети Стефан“.

Том внимателно обмисли нещата. Няколко пъти беше ходил във Виена, а по време на войната в Сараево беше останал там почти цял месец. Добре познаваше готическата катедрала в центъра на града. Оживено място, много хора. Подходящо за размяна. Там щеше да бъде в безопасност. Трябваше да успее да се измъкне преди следващия ход на Саймън. Но за това щеше да мисли по-късно.

— Утре в пет! — изкрещя за втори път той.

— Ще бъда там.

Саймън и спътникът му се качиха в колата и потеглиха сред облаци прах.

Том се изправи и свали пистолета. Ризата му беше подгизнала от пот. Вътрешностите му пареха като вулканична лава, дишаше тежко и разпокъсано. Едва сега усети аромата на портокаловите цветчета, с които бяха обсипани околните дървета. Аромат, който му напомни за детството. Преди много, много години.

Той плъзна длан по тридневната четина, която покриваше лицето му. Мрачните предчувствия изобщо не го бяха напуснали, но се чувстваше страшно жив за човек, който би трябвало да е мъртъв.

Саймън беше доволен.

— Намери начин да се измъкнем от тук, а след това карай направо към летището — разпореди се той.

Вече се беше обадил по телефона да подготвят самолета му. Бе дошъл тук с взет под наем частен самолет и възнамеряваше да се върне в Австрия по същия начин. Би трябвало да лети заедно с тайната на левита, но и това щеше да се случи, при това съвсем скоро.

По всяка вероятност Сейган бе доволен, че е посочил „Свети Стефан“ за място на размяната. Около катедралата действително бе много оживено. В това отношение щяха да бъдат равнопоставени. Всъщност едно отлично място за получаването на малък пакет с документи срещу мъртва дъщеря.

Освен ако…

На лицето му изплува тържествуваща усмивка. Планът вече се оформяше в главата му. Превъзходен план, без слаби места. Том Сейган току-що беше допуснал фатална грешка. А фактът, че Але Бекет не бе между живите, вече нямаше да има значение.

Защото баща й съвсем скоро щеше да се присъедини към нея.

Том напусна овощната градина, излезе на междущатска магистрала 4 и пое на запад към Орландо. Нямаше дори следа от изтощението, което му докарваше главоболие и забавяше мислите му. За нещастие със спадането на адреналина пред очите му отново изплуваха разложените останки на Абирам Сейган. Децата не би трябвало да виждат родителите си в подобно състояние. Приживе този човек беше здрав като бик. Твърд и непреклонен, уважаван в своята общност, почитан в храма. Обичан от внучката си.

А от сина си? Все още не беше готов да отговори на този въпрос. Много неща се бяха случили между тях. Всички заради религията.