Стив Берри - Загадката Колумб

Те не го бяха забравили.

И никога нямаше да го забравят.

Продължаваха да се катерят нагоре. В далечината се носеше грохот на падаща вода. Това беше добре, защото отдавна беше ожаднял. Поляните грееха от особените червени цветя на джунглата, чийто лепкав сок според майка му бе най-доброто лекарство срещу възпаление на очите. Като момче често мечтаеше да бъде като маронските бойци, които умело маскирали следите си във водите на планинските потоци и хитроумно се придвижвали заднешком. Така оставяли стъпки, които не водели за никъде, и като подмамвали британските войници в пропасти без изход, ги размазвали с камъни, дървета и стрели. Използвали кози да опитват водата, в която врагът обичал да хвърля отрова, но същевременно ги държали далеч от селищата си, защото тяхното блеене издавало местоположението им. Били майстори на засадите, маскирали се целите с листа от диви лози и ставали наистина невидими сред зеленината на джунглата. Дори очите им били скрити, да не говорим за дългите юнги, плътно покрити със зелени листа. Това било тяхното основно предимство. Никой не го споменавал, защото било една от тайните на мароните.

След сражението избивали пленниците, но задължително пускали един-двама, които докладвали за поражението и неизреченото предизвикателство.

Пратете още. Молим ви.

— Днес и старите са с нас — подхвърли Франк.

— Гласове ли чуваш?

— Нямам предвид духове, а обикновени възрастни хора, които бродят в гората и се грижат за нас.

Много беше слушал за духовете, които местните наричаха дъпита . Призраци с човешки гласове, които можеха да бъдат прогонени единствено със сол. Ако са близо до теб, главата ти бучи, а кожата ти става гореща. Можеш дори да се разболееш. Когато се прибираше с ожулена кожа, майка му неизменно питаше: „Кое дъпи ти причини това?“.

Спомените за нея го накараха да се усмихне. Една нежна и тактична жена, омъжена за изключително буен и склонен към насилие мъж. Но единственото й дете се беше метнало на баща си. Дори вчера беше убил двама души. Дали в момента техните дъпита не се рееха сред дърветата, за да го търсят?

— Драсни една клечка — подкани го майка му.

Той се подчини.

— А сега я духни, кажи „едно“ и я хвърли.

Той го направи. Намираха се високо в планината над Кингстън. Харесваше им тук, далече от градския шум. Обикновено майка му използваше тези екскурзии, за да му разказва за таиносите, африканците и мароните.

Тази вечер темата бяха духовете.

— Направи го още веднъж и кажи „две“ — добави майка му.

Той драсна клечката, духна я, а след това я хвърли, произнасяйки думата през зъби .

— Ще духнеш и третата клечка, ще изречеш думата, но няма да я хвърляш. По този начин ще заблудиш дъпито. То ще остане наоколо цяла нощ, за да търси клечката, а ти през това време ще избягаш .

— Пристигнахме — обяви Франк, връщайки го в настоящето. — Внимавай по скалите, защото са много хлъзгави.

Забеляза тесния процеп между гладките камъни, полускрит от огромна смокиня, чиито корени препречваха дупката като решетки.

— Тази пещера минава под билото и излиза от другата страна — поясни Франк. — Преди години мароните я използвали при отстъплението си след поредната засада срещу англичаните. Разбира се, войниците ги преследвали, но нашите хора изчезнали в процепа. За щастие британците никак не си падали по пещерите.

Ямайка приличаше на гъба, надупчена от хиляди свързани чрез подземни тунели пещери. В много случаи реката в някоя област изчезваше под земята, за да се появи в съседната. Мароните много добре познаваха подземните лабиринти и именно на тях дължаха своето спасение.

Франк го поведе към процепа, препречен от нещо като врата, скована от груби дъски.

— Срещу прилепите — кратко поясни той.

Отместиха преградата. Погледът на Бене се спря на трите електрически фенерчета, които лежаха зад нея.

— По-удобно е да ги държим тук.

Взеха по едно фенерче и тръгнаха напред. Не след дълго бяха принудени да продължат приклекнали, защото проходът рязко се сниши. Бене внимаваше да не си удари главата в острите камъни, които стърчаха от тавана. Подът на тунела беше покрит с влажна глина. И, слава богу, не вонеше на гуано.

Спряха на няколко метра от входа. Франк насочи фенерчето към стената до себе си. Върху нея беше издълбан голям извит хикс.

— Таиноси? — прошепна Бене.

— Да вървим нататък.

Тунелът най-после свърши в тъмна пещера с висок таван и доста хладен въздух. Под светлината на фенерчетата се очертаха четири различни изхода от нея.