Стив Берри - Загадката Колумб

— Никога не си ми разказвал за тези неща.

— Никога не си ме питал за тях, Бене.

— Къде е тази пещера с желязната врата?

— За някои неща нямам право да говоря — усмихна се Франк.

— Аз съм марон.

— Точно затова би трябвало да знаеш, че има неща, за които никога не говорим.

— Тогава ми разкажи повече за евреите.

Полковникът му хвърли скептичен поглед, но все пак продължи:

— Както вече споменах, те продавали на мароните сачми и барут, за да се сражават с англичаните. Същевременно обаче продавали и на чужденците. С това си спечелили омразата и на двете страни. Цветнокожите тук получили пълни права през хиляда осемстотин и трийсета година. След това евреите били единствените свободни хора, които нямали право да гласуват. Получили това право много години по-късно, защото срещу него се обявили именно свободните цветнокожи. — Франк замълча за момент, после добави: — Винаги съм се питал защо е било така. Но евреите не могат да бъдат упреквани. Били бизнесмени. Страхували се, че в един момент англичаните ще изгубят търпение и ще конфискуват имуществото им. Именно затова играели и е двете страни.

Бене взе мачета от ръцете на Кларк и започна да рисува в праха.

— Какво е това? — попита приятеля си той.

Тишината на утрото се нарушаваше единствено от птичите песни и жуженето на насекомите.

— Къде си го видял? — отвърна с въпрос Кларк.

Гласът му прозвуча някак остро, грубо и задъхано.

— Какво е това? — повтори Бене.

Франк го гледаше втренчено.

— Ключът за желязната врата — отвърна той.

Але не отместваше поглед от монитора. Колата фучеше по познатия път, от двете страни на който се редуваха километри портокалови градини, ферми за коне и гъсто залесени хълмове.

— Какво ще прави твоят човек? — попита тя.

— Добър въпрос — въздъхна Брайън.

— След колата на Сейган има опашка — докладва гласът от компютъра. — Разстоянието между тях бързо се скъсява.

— Ти къде си?

— Зад преследвачите, но на почетно разстояние.

Очите на Брайън потвърдиха онова, което тя вече знаеше.

Закария и Роча.

В гърлото й се появи топка, която й пречеше да преглъща. Дори за миг не беше допускала, че баща й може да пострада. Резолюцията на камерата в колата не беше достатъчно добра, за да виждат какво става на пътя, а и картината трептеше от постоянните вибрации. Как ще постъпи баща й? Вероятно ще им даде това, което искат. Но случващото се пред очите й изобщо не биваше да се допуска.

— Саймън е след него — обади се гласът от компютъра.

Роча се изравни с колата на Сейган и Закария свали страничното стъкло. Насрещно движение липсваше. Сейган стискаше кормилото с две ръце, лицето му беше напрегнато. Отначало не им обръщаше внимание, но в един момент се обърна да ги погледне.

— Спри колата! — изкрещя Закария.

Сейган поклати глава.

Том никога не беше карал с толкова висока скорост — около 150 километра в час. Слава богу, че пътят беше прав, без почти никакви завои. Внимателно оглеждаше околността. Виждаше само портокалови дръвчета, обсипани с цвят. Като дете беше работил в градините около Лейк Каунти, за да изкара някакви джобни пари. По онова време най-големите портокалови градини бяха собственост на няколко приятелски семейства. По тази причина беше напълно наясно къде се намира в момента и какво го очаква напред. Едно от задължителните правила на всеки репортер беше да е наясно с мястото, където му предстои да работи.

Колата зад него увеличи скоростта, навлезе в насрещното платно и се изравни с него.

Саймън. Крещеше му да отбие на банкета.

Нямаше начин да избегне очите, вперени в него — както винаги студени и самоуверени. Том грабна кутията от съседната седалка и я сложи в скута си. После я отвори, хвана волана с дясната си ръка, а с лявата сграбчи пистолета.

— Намали! — изкрещя Саймън.

Сейган беше насочил пистолет право в главата му. Роча скочи на спирачките и колата на Сейган профуча напред. Проклетият глупак се готвеше да го застреля!

— Давай! — процеди той. — Изтласкай го от пътя!

Том беше доволен, че не се наложи да натиска спусъка. Фактически никога не беше стрелял с пистолет, ада се пробва от движеща се със 150 километра в час кола не му се струваше добра идея. Но беше готов да го направи.

Да се справи със Закария Саймън, вече според собствените си условия. Какво имаше да губи? Съмняваше се, че Саймън ще причини нещо лошо на Але, преди да получи онова, което търсеше. Том не се вълнуваше какво ще стане с него самия. Отдавна би трябвало да е мъртъв, затова приемаше като бонус факта, че все още диша. Странно, но в разгара на това състезание нито веднъж не беше помислил за смъртта. Единственото му желание беше да осигури безопасността на Але. Без съмнение с помощта на запечатания пакет на съседната седалка.