Стив Берри - Загадката Колумб

— Работиш ли? — подхвърли Бене и махна с ръка към старите му дрехи.

— Ще водя неколцина от хората си горе, в руините. Искам да им покажа как се справяхме едно време.

Франк Кларк беше запален почитател на маронската история. Беше я изучил до съвършенство, благодарение на своя прабаба, която навремето била главатар на племето. Миналата година Кларк беше основал Маронския музей в Чарлс Таун, където бяха събрани много артефакти от живота и битието на първите планински обитатели. Бене беше помогнал с пари за строителството на сградата, изградена по традиционния начин от грубо издялани греди, ламаринени стени и тръстиков покрив.

— Как вървят нещата? — попита той.

Не беше идвал тук от няколко месеца.

— Вече започнаха да влизат хора. Не много, но достатъчно. Водят ги туристическите агенции. Бавно, но стабилно. Всеки спечелен долар отива за издръжката на музея.

Всяка от разпръснатите из острова маронски общности се управляваше от полковник. Бене знаеше, че те се срещат поне веднъж в месеца, образувайки нещо като свободен парламент. Земята на мароните не подлежеше на регулация от държавата и за нея не се плащаха данъци. Те си я управляваха сами благодарение на отдавна подписаните споразумения и договори за независимост.

Той обичаше да идва тук и да си говори с местните за старите времена. По време на тези посещения беше научил много за изгубената мина, главно от разказите на Франк Кларк.

Според една от легендите на племето тайно в местните планини имало две пещери. Едната се казвала Амаяна, което в превод означаваше „нищо важно“, а другата — Кацибаягуя — „истински важната“. И до ден-днешен никой не беше открил дори следа от тях. Мароните бяха присвоили част от легендата, според която туземците завели Колумб на едно място в планината, където златните жили били дебели цели пет сантиметра. Но за 500 години търсене все още никой не беше открил това място. Мит ли беше то? Може би не. Цяла нощ от главата му не излизаха думите на Трей Холибъртън, изречени вчера.

Островът вече не бил под управлението на фамилията Колумб. Испанците си върнали властта, представители на Инквизицията щели да се появят всеки момент. Вече нямало кой да закриля ямайските евреи. Общността благоразумно взела мерки и скрила богатството си на място, което било известно само на един човек, когото наричали левит.

Това беше причината Бене да прекоси планината. Бе дошъл тук, на север, за да потърси съветите на един човек, който наистина знаеше много.

— Трябват ми повече подробности за мината — обърна се към Кларк той.

— Още ли я търсиш? Не е ли време да се откажеш?

— Не и сега.

Преди време Франк му беше разказал и друга легенда. За препречена с желязна врата пещера, в която нито един марон не е успял да проникне. И те, подобно на туземците от племето тайно, я наричали Кацибаягуя — истински важната. Мнозина опитали да преодолеят желязната врата, но без успех. Бене беше наясно, че и мароните, също както таиносите, живеят със своите легенди. Колкото по-фантастични, толкова по-добре. Ямайците обичаха да казват, че се гордеят със своите марони, но малцина познаваха живота им. Още по-странно бе, че и самите марони не знаеха много за своята история. Писмени документи и веществени доказателства липсваха. За нея свидетелстваха само песните, поговорките, наименованията на различни местности и пътеките през гората. Надеждата му беше, че поне тази стара история почива върху някакви факти.

— Евреите — замислено промълви той. — Какви са били отношенията им с мароните?

Никога не бяха обсъждали тази тема, но сега му се искаше да научи повече подробности за нея.

— Евреите са друга работа — отвърна Франк. — Били преследвани като нас, въпреки че не били нито испанци, нито англичани, още по-малко пък африканци или таиноси. Държали голяма част от бизнеса и печелили пари, но стояли по-ниско от испанците и англичаните. Репресирали ги постоянно, срещу тях били приети много закони. Един от тях гласи, че никой евреин не може да притежава повече от двама роби, освен ако не е собственик на плантация. Но такива били малцина. Техни слуги можели да бъдат само други евреи.

Бене за пръв път чуваше това.

— Но законът не им забранявал да правят бизнес с роби — продължи Франк. — Те им продавали различни стоки за голямо неудоволствие на белите заселници, според които това ги насърчавало да крадат от господарите си и да продават откраднатото на евреите. Отношението към тях ставало все по-лошо. На всичкото отгоре евреите продавали на мароните и муниции — единствената стока, с която не сме били в състояние да се снабдяваме сами. Отмъквали сме пушките на убитите британски войници, но патроните за тях трябвало да бъдат купувани.