Стив Берри - Загадката Колумб

Той искаше да умре. И Роча щеше да му помогне.

Том долови противната миризма на разложено. Съдебният лекар го посъветва да действа бързо, защото нещата ще стават още по-зле.

Той пристъпи напред и надникна в ковчега. Не беше останало много. Але беше спазила традицията да не прибягва до балсамиране. Трупът беше увит в бял почти разпаднал се саван. Под него се виждаха останките от лице с тъмни дупки вместо очи. Нищо не беше останало от строгия и понякога гневен поглед. Плътта и мускулите се бяха стопили. От шията висеше парче изсъхнала кожа като на гущер. Направи опит да си спомни кога за последен път беше виждал това лице живо.

Преди пет години? Не, по-скоро преди около девет. През есента, на погребението на майка му. Нима беше изтекло толкова много време?

През всичките тези години Абирам не беше направил нито един опит да го потърси. Не му беше изпратил картичка, писмо или имейл. Нищо. Единственият му жив родител беше запазил пълно мълчание, докато пресата и критиката го разкъсваха. Беше му изпратил съболезнованията си само в онази бележка, която получи след смъртта му заедно с нотариалния акт: Изпитах болка при твоето унищожение . И толкова. Вярно е, че и Том не му се обади нито веднъж. И двамата имаха вина за отчуждението помежду им, но никой не пожела да протегне ръка. От което и двамата загубиха.

В момента се бореше с вълните на страх и ненавист, които го заливаха. В крайна сметка успя да се стегне.

Върху това, което беше останало от гърдите на Абирам, лежеше запечатан пакет. От малките гънки по опаковката личеше, че е добре вакуумиран. Посегна да го вземе, но съдебният лекар го изпревари.

— По-добре аз — промърмори той и му показа ръцете си с гумени ръкавици. — По труповете има много бактерии.

Пакетът беше с дебелината и размерите на книга. Патологът попита има ли и нещо друго. Том огледа вътрешността на ковчега и поклати глава. Капакът беше върнат на мястото му.

На една от стените имаше мивка. Патологът изми пакета с обилна струя вода и му го подаде.

— Аз ще взема това — пристъпи напред адвокатката.

— Няма как да стане — поклати глава Том. — Доколкото си спомням, аз съм роднината.

Гневът му даде нови сили.

— Между другото, имате ли нещо за мен? — обърна се към адвокатката той.

Тя веднага го разбра и се насочи към малък сак, оставен на пода. Извади от него синьо-бяла кутия на „Федерал Експрес“ и му я подаде. След което отново се обърна към доктора и поиска пакета.

— Това е мое! — изпревари я Том и го издърпа от ръцете на объркания съдебен лекар.

— Според уговорката трябва да ми го предадете, господин Сейган — мрачно го изгледа адвокатката.

Но той не беше в настроение да спори.

— Ще приема, че нямате представа какво става тук. Да речем, че не искате да разберете. Затова млъкнете и не ми се пречкайте повече!

Беше стигнал до заключението, че няма да се раздели с намереното в гроба, тъй като то бе единственият му коз. Нуждаеше се от доказателства, че Але е добре. Никога не беше вярвал в задгробния живот. От малък знаеше, че когато умреш, се превръщаш в прах. Но при мисълта, че при минималния шанс родителите му и Мишел да го чакат там, където щеше да отиде, след като си пръснеше мозъка, той реши, че няма да е зле да постъпи както трябва.

Тръгна заднешком към вратата. Адвокатката забърза след него.

— Предполагам, че знаете какво има в тази кутия — подхвърли той.

Тя се закова на място. Значи знаеше. Освен това беше ясно, че не изгаря от желание да говори пред съдебния лекар.

— Предайте на клиента си, че ще му се обадя за една сделка. Той знае за какво става въпрос.

— Как ще го откриете?

— Чрез вас. В коя фирма работите?

Тя му каза. Той се обърна и напусна траурната зала.

Але гледаше видеото. Двамата с Брайън се намираха в една къща в Република Чехия, до границата с Австрия. Бяха пристигнали предната вечер от Виена. Тя все още беше объркана. Притеснена и уплашена, бе предпочела да прекара деня в стаята си. Сега, гледайки записите от Флорида, в душата й нахлуха нови тревоги.

Картината беше от гробището, в което беше погребан дядо й. Беше заснета от разстояние, през предното стъкло на кола, спряла на високо. Гробището се намираше в Лейк Каунти, едно от най-хълмистите места във Флорида, разположено сред повече от хиляда езера. Човекът на Брайън беше избрал възвишението, издигащо се непосредствено до гробището. Преди около час неколцина мъже с работни комбинезони бяха изкопали ковчега на дядо й и го бяха пренесли в траурната зала — същата облицована с дърво постройка, в която беше организирано бдението след смъртта му. Камерата предлагаше съвсем ясна картина от входната врата.