Стив Берри - Загадката Колумб

— Чуй ме, Але — тръсна глава Брайън. — Ако не бях аз, вече щеше да си мъртва. Аз организирах да те докарат тук. А Миднайт…

— Това ли е истинското ти име? — обърна се към чернокожия Але. — Мислех, че само Роча те нарича така.

— Получих този прякор още като дете — сви рамене той.

— Ти ме опипваше! — обвинително рече Але.

— Роча щеше да се ядоса, ако не бях го направил. Просто играех ролята, която ми бяха определили. Като теб, госпожичке.

— Значи ти си казал на Брайън какво става — най-сетне включи тя.

— Да, мадам — кимна Миднайт. — Това ми е работата.

— Излез — повтори Брайън.

Тя поклати глава, без да помръдне. Той въздъхна, изправи гръб и в ръката му се появи пистолет.

— Измъквай жалкия си задник от колата! Веднага! Не се ли подчиниш, ще използваме сила! — Дулото на пистолета се насочи в нея. — Имай предвид, че съвсем не ми е до шеги!

Тя замръзна. Мозъкът й блокира. Никога през живота си не беше виждала дулото на пистолет, насочен в гърдите й. Плъзна се по посока на отворената врата.

— Късно е, уморен съм, а ни чака дълго пътуване — добави с лека въздишка той.

— Къде отиваме?

— На място, където ще бъдеш мъртва, поне за Саймън. А Миднайт ще се върне да докладва, че вече не дишаш.

— Защо Закария иска смъртта ми?

— Защото този човек си играе с теб вече седмици наред, малка госпожичке — обади се Миднайт. — Говори ти това, което искаш да чуеш, а ти вярваш на всяка негова дума. Но вече получи всичко, което искаше от теб, и ти се превръщаш в пречка за него.

— Какво иска той?

— Да води баща ти за носа — отвърна Брайън. — Интересува го единствено пакетът в ковчега на дядо ти. А ти му помогна да се сдобие с него.

Але все още не беше готова да приеме, че Закария би й причинил зло.

— А вие защо сте толкова загрижени за съдбата ми? — попита тя, залепила гръб за седалката.

Брайън направи крачка напред. Пистолетът остана в ръката му.

— Имам новина за теб — обяви той. — Изобщо не съм загрижен за съдбата ти. Интересува ме това, което знаеш. Но спасих живота ти за разлика от великия ти благодетел.

— И затова трябва да съм ти благодарна, така ли?

Той поклати глава и отново насочи оръжието си в нея.

— Имаш ли представа колко неприятности ми причиняваш?

Тя направи върховни усилия да овладее паниката, която я обземаше. Понечи отново да се отдръпне назад, но осъзна, че това няма да й помогне.

— Ще се подчиниш ли? — попита Брайън и в наблюдателните му очи проблесна надежда.

— Мисля, че нямам друг избор.

Мъжът се обърна към Миднайт.

— Върни се да докладваш, че е мъртва — заповяда той. — И си отваряй очите. Имам предчувствието, че около теб ще се случат много неща.

Миднайт кимна и протегна, ръка към шофьорската врата.

— Ще се наложи най-после да слезеш от тази кола — подхвърли й Брайън.

Тя мълчаливо се подчини. Капакът на багажника отскочи. Брайън извади сака й и го хвърли на земята. Миднайт седна зад волана и потегли, отнасяйки цялата светлина със себе си. Двамата останаха сами в студения мрак. Гората наоколо тънеше в дълбока тишина.

— Време е да тръгваме — обади се той и се насочи към колата си, като нарочно не се наведе да вдигне сака.

Тя го направи вместо него и мълчаливо го последва.

Том се събуди малко преди седем сутринта. Беше спал почти шест часа, което си беше истински рекорд. В продължение на цели осем години беше прекарвал в сън не повече от три часа на нощ. Безпокойството в душата му отдавна се бе превърнало в мощен стимулант и пречеше на всякаква по-продължителна почивка. Дълго време се беше надявал, че с времето то ще намалее, но на практика се получаваше обратното. Последните му мисли, преди да задреме, бяха свързани с книжарницата, в която беше научил истината. Която само влоши нещата.

Онзи пратеник беше прав. Нищо не можеше да направи. Никой нямаше да му повярва, без да представи солидни доказателства. А такива нямаше. Дори ако някой се съгласеше да го вземе на работа, сагата рано или късно щеше да се повтори. Без никаква възможност да предвиди кога ще се случи това и как ще реагира.

Избор нямаше. Никакъв. С него беше свършено. Е, може би не съвсем.

Взе душ и започна да се облича. Дънки, тениска, маратонки. След това хапна две филии изсъхнал бял хляб. Храната беше едно от удоволствията, към които отдавна не проявяваше интерес. Пътуването с кола на изток до Маунт Дора и до гробището отне по-малко време, отколкото очакваше. Трафикът в Орландо беше истински кошмар, но той се движеше срещу него, към изхода на града. По тази причина пътуването му продължи само изненадващите трийсет минути.