Стив Берри - Загадката Колумб

Пристигна малко преди десет. Група работници стояха сред надгробните плочи в близост до стената — там, където се намираше гробът на баща му. Грееше ярко слънце, въздухът миришеше на прясно разкопана пръст. Приближи се към отместената плоча и надникна в гроба. Ковчега го нямаше.

Закария Саймън очевидно не си губеше времето и беше извадил нужните документи.

Обърна се и тръгна към траурната зала — едноетажна постройка със стръмен покрив. И черни капаци на многобройните прозорци. Спомняше си, че беше идвал тук още като дете, за погребенията на майка си и чичо си. Поклонението пред тленните останки на Абирам също беше в тази сграда. Сега, най-неочаквано, той отново се беше озовал там.

Появи се ниска и набита жена, облечена в строг костюм. По всяка вероятност адвокатката на Саймън. Умен и предпазлив, той беше предпочел да не се появява на гробищата. Нямаше смисъл да го виждат тук.

Том се насочи към жената и се представи. Тя му подаде ръка.

— Дайте да приключваме по-бързо — рече с крива усмивка той.

— Законът изисква присъствието на наследник — делово поясни адвокатката. — Разбира се, вие можете да останете навън, но съдебният лекар трябва да знае, че сте тук. Той е вътре и ви очаква.

— Ще се оправя — кимна Том.

Не беше много сигурен как точно ще стане това, но нямаше никакво желание да чака отвън. По време на пътуването беше размислил. Саймън беше проявил огромна настоятелност, за да се сдобие с онова, което лежеше в ковчега. Но нямаше гаранции, че след като го получи, ще освободи Але. И защо всъщност да го прави? Тя би могла да отиде направо в полицията и да подаде оплакване срещу него. Самият той също. Въпреки че Саймън едва ли щеше да се стресне, тъй като показанията на един компрометиран репортер са последното нещо на света, на което полицията ще обърне внимание.

Освен това той би могъл да се самоубие още преди мръкване.

А може би не.

Все още имаше колебания по този въпрос.

Влезе в сградата и пое към една отворена врата в дъното на коридора. Обстановката в залата не беше претърпяла особени промени. Безцветен килим, голи стени, миризма на мухъл. На широката здрава маса беше положен ковчегът, изработен от гол чам. Външно изглеждаше доста запазен предвид факта, че все пак беше лежал цели три години във влажната почва на Флорида. Към него се приближи мъж, облечен в син халат с надпис „Съдебен патолог“ на гърба. Той се представи и пожела да види някакъв документ за самоличност. Том му подаде шофьорската си книжка и насочи вниманието си към ковчега. Нима наистина имаше желание да види един полуразложен труп? Не, разбира се. Но трябваше да знае какво точно иска Закария Саймън, защото от това зависеше свободата на Але. Стисна зъби и кимна, разрешавайки свалянето на капака.

Това отне няколко минути, защото той беше закован с дълги и здрави пирони. Абирам се беше погрижил за всичко. Изваждането им беше придружено от пронизително скърцане. Адвокатката стоеше до него, без да показва никакви емоции. Сякаш всеки ден отваряше ковчези.

Последният пирон беше измъкнат. Съдебният лекар отстъпи крачка встрани. Дойде ред на наследника да осъществи действията, за които беше поискал ексхумацията на тялото. А наследникът беше Том. Всички очи се заковаха върху лицето му.

После адвокатката се раздвижи и понечи да се приближи до масата.

— Аз ще се оправя — хвана ръката й Том.

— Мисля, че е по-добре аз да се оправя — многозначително натърти тя. Посланието в очите й беше повече от ясно: не се бъркай!

Но не беше познала.

— Аз съм негов син — отсече Том. — Това е моя работа, защото аз поисках ексхумацията.

Жената не помръдна. Той се втренчи в нея, което съдържаше неговото послание: номерът няма да мине!

Тя очевидно го усети, защото се поколеба само за миг и отстъпи крачка назад.

— Добре, свършете си работата.

Закария погледна часовника си.

10:20.

Преди двайсет минути му бе звъннала адвокатката, която трябваше да извади съдебната заповед и да присъства на ексхумацията. Тя му съобщи, че Сейган се е появил. Досега би трябвало да са приключили. Новините от Виена бяха добри. Проблемът Але Бекет вече не съществуваше. Никой нямаше да научи нищо от нея. В колата до него седеше Роча, който току-що беше слязъл от нощния полет от Австрия до Орландо. Същият, с който би трябвало да лети Але.

Оставаше само Том Сейган. Дъщеря му нямаше как да се появи след приключването на ексхумацията, а това означаваше, че и последният свидетел трябваше да бъде елиминиран. Всъщност те щяха да му направят услуга.