Стив Берри - Загадката Колумб

— Защо филмираш всичко това?

— Искам да разбера какво има в ковчега — отвърна Брайън.

— За да го откраднеш?

— Не знам. Но ако мога, ще го направя.

Надгробните камъни стърчаха навсякъде около траурната зала. Виждаше се и част от ниския тухлен зид. По време на летните си ваканции тя често беше ходила там и бе помагала на баба си да почиства гробовете.

Беше озадачена, че все още не вижда Закария, и попита защо.

— О, той винаги предпочита друг да поема рисковете — отвърна Брайън. — Но е някъде там и наблюдава.

Баща й и някаква непозната жена бяха влезли в залата преди двайсетина минути.

— Ти не знаеш нищо за семейството ми — подхвърли тя.

— Онова, което знам, е достатъчно. Баща ти не е заслужавал вчерашната измама. Той продължава да мисли, че си в опасност, и всичките му действия се базират на тази лъжа.

— Ние искахме да подпише документите, нищо повече. Ако просто го бях помолила, със сигурност щеше да откаже.

— Стига с това ние! — мрачно рече Брайън. — Звучи така, сякаш си съучастница на Саймън!

— А ти звучиш така, като че ли това е престъпление.

— Уверявам те, че не става въпрос само за подписване на документи. Саймън иска да премахне не само теб, но и баща ти. Ето я причината да изпратя човек там.

Тя все още не можеше да повярва.

— Не те ли тревожи очевидното намерение на баща ти да сложи край на живота си? — подхвърли Брайъи.

— Разбира се, че ме тревожи. Но аз го спрях.

— Наистина ли мислиш, че това е оправдание? — озадачено попита той. — Изобщо не си имала представа за намеренията му. Искала си по всякакъв начин да помогнеш на Саймън и толкова.

Тонът и обвиненията на този човек бяха просто нетърпими. В следващия момент баща й изскочи от залата. В дясната си ръка държеше синьо-бяла картонена кутия, а в лявата — пакета, който тя веднага разпозна. Същия, който лично беше положила в ковчега.

— Виждаш ли това? — прозвуча мъжки глас от компютъра.

— Да — отвърна Брайън. — Бъди готов за действие.

Закария реши, че е чакал достатъчно. Трийсет минути бяха много време. Защо още се бавеха? Двамата с Роча бяха паркирали на около километър от гробището. Достатъчно далеч, за да останат незабелязани, но същевременно и достатъчно близо, за да реагират. Беше инструктирал адвокатката да вземе пакета и да предаде на Сейган номера на един телефон за еднократна употреба, който бе купил вчера. С негова помощ трябваше да подмамят бившия журналист на мястото, където Роча щеше да се разправи с него.

Същевременно продължаваше да се надява, че Сейган ще им спести усилията и ще се самоубие. Именно това беше причината да му върне пистолета. Самоубийството щеше да улесни нещата. Според първоначалния план Але Бекет трябваше да остане жива до днес, но появата на Брайън Джеймисън във Виена го принуди да избърза. В никакъв случай не биваше да предлага допълнителна информация на Бене Роу. До този момент го захранваше само с най-необходимите сведения и възнамеряваше да продължава в същия дух. Не беше стигнал дотук, за да си позволи грешка. Особено спрямо някакъв карибски бандит, който се интересуваше единствено от някакво митично злато.

Телефонът му иззвъня.

— Сейган взе пакета и си тръгна — информира го женски глас.

— Защо го допусна?

— Как можех да го спра?

Адвокатката се беше оказала безполезна.

— Даде ли му телефонния номер?

— Нямаше време. Той каза, че ще се свърже с теб чрез мен.

— Дай му номера в момента, в който ти се обади.

Прекъсна връзката и се обърна към Роча.

— По всичко личи, че господин Сейган е решил да прояви характер — промърмори той. — След малко трябва да бъде тук. Погрижи се за него, преди да се е отдалечил твърде много.

Але гледаше как баща й тича към колата, паркирана до ниската тухлена стена.

— Докладвай обстановката! — рязко подхвърли Брайън.

Тя го погледна неразбиращо.

— Разположението наоколо! — късо поясни той. — Пътят, по който се стига до там, какво има край него!

Але напрегна паметта си.

— Гробището е на около пет километра от магистралата. Към него води асфалтиран път, който минава покрай ферми и портокалови градини. Край него има и няколко езера.

— Къщи?

— Съвсем малко — поклати глава тя. — Местността е усамотена. Вероятно една от причините да построят гробището там.

— Чу ли всичко? — обърна се към компютъра Брайън.

— Да, тръгвам.

Колата на баща й направи маневра и се отдалечи. Жената, която беше видяла преди малко, се появи на вратата с джиесем в ръка.