Стив Берри - Загадката Колумб

Вниманието му отново беше привлечено от разгорещената битка на игрището за ръгби. Играчите се бяха скупчили за спорна топка. Спомни си как се беше чувствал като един от тях — притиснат плътно до съотборниците си, напрегнал докрай всички мускули по тялото си, за да удържи натиска на противника. По време на спорна топка се беше случвало да чуе пропукването на кости. Но въпреки това удоволствието беше неповторимо. Обичаше тази игра. Напрежението, темпото, всевъзможните рискове.

Също като в реалния живот.

— Трябва да узная съдържанието на тези документи, Трей.

Том се стресна от внезапната поява на мъжа.

Беше събота следобед, а той, както обикновено напоследък, ровеше в историческите книги в „Барнс енд Ноубъл“. Винаги избираше различни книжарници в центъра на Орландо. Това беше едно от основните му занимания като безработен. Гадно е да те уволнят. Особено пред очите на целия свят.

Мъжът беше на средна възраст, с късо подстригана коса. Беше облечен с кадифен панталон и леко сако. В което нямаше нищо необичайно, тъй като декември в Централна Флорида е доста хладен. Това, което пробуди безпокойството му, беше погледът на този човек.

Гледаше го така, сякаш го познаваше.

— Дойдох да поговорим — каза мъжът.

— Вероятно ме бъркате с някого — отвърна Том.

— Не. Вие сте Том Сейган.

Цяла година не беше чувал някой да произнася името му. Беше убеден, че всички го познават, но на практика се оказа обратното. Никой не му обръщаше внимание. Преди година лицето му не слизаше от телевизионните екрани, но оттогава насам се бяха променили много неща. А и обществената памет е къса.

— Какво желаете?

— Да ви кажа нещо.

Гласът му направи впечатление. Тих, почти шепот. Не хареса и загриженото изражение върху лицето на непознатия. Вероятно щеше да се окаже един от хората, които много държат да му кажат в очите, че не обичат да бъдат лъгани. След уволнението си беше получил стотици имейли с подобно съдържание. Прочете само няколко от тях, а другите изтри. После закри блога си.

— Няма да стане — поклати глава той и тръгна по пътеката между рафтовете, насочвайки се към изхода.

— Знам кой ви натопи.

Том се закова на място. Никой никога не беше намеквал, че е бил натопен. Още по-малко пък да го каже гласно.

Обърна се. Мъжът направи крачка напред.

— След скандала взехме решение да изчакаме известно време, преди да ви кажем. За да не сте в състояние да реагирате.

Ръцете му започнаха да треперят и той направи върховно усилие да ги успокои.

— Кои сте вие?

— Ние следяхме унищожението ви. Случи се бързо, нали? Но ние добре знаем какво правим.

— Кои „ние“?

Мъжът направи още една крачка напред. Том не помръдна.

— Помислихте ли изобщо за последиците от онова, което написахте? Знаете ли, че заради вас умряха хора? Предупредиха ви да спрете, но вие отказахте да се вслушате в тези предупреждения.

Предупредили са го да спре?! Напрегна паметта си. Кой го е предупредил?

После изведнъж му проблесна.

Западният бряг, преди две години. Официален представител на Палестина, който прие да бъде интервюиран, но след това изведнъж се отказа. В главата му изплуваха думите, които този човек му каза на раздяла: Трябва да спрете, господин Сейган. Преди да е станало късно.

— Точно така — кимна мъжът. — Виждам, че си спомнихте.

Сега вече му стана ясно кои са те.

— Най-напред трябва да подчертая, че това няма нищо общо с което и да било правителство. Ние сме независима организация и работим извън закона. Вършим онези неща, които не могат или не бива да се вършат. Стана така, че вие отговаряхте и на двете изисквания.

— Значи вие ме унищожихте?

— Затворихме ви устата. Невинаги се налага да убиваме. Понякога дори е по-добре да не прибягваме до тази драстична мярка. Във вашия случай убихме достоверността и това се оказа достатъчно.

Той отново си спомни за материала, който му струваше всичко.

— Вие сте организирали подхвърлянето на фалшивата информация. Вие сте уредили да се срещна с палестински и израелски източници, които сте създали специално за мен. И които сте ликвидирали веднага след публикуването на материала.

— Отне ни няколко месеца — кимна мъжът. — Трябваше да бъдем внимателни, защото вие бяхте професионалист, много добър в своята работа. Но в крайна сметка захапахте въдицата, защото и ние бяхме на висота, нали?