Стив Берри - Загадката Колумб

Отново беше свободна.

Защо мъжете винаги я разочароваха? Първо баща й, а след това поредица от неуспешни връзки, завършили с абсолютно провален брак. Нищо не беше както трябва, когато в живота й се намесваха мъже. Но Закария изглеждаше различен. Дали защото олицетворяваше бащинската фигура, която цял живот й беше липсвала? Или поради други причини?

Беше сигурна само в едно: уважаваше този човек по начин, по който не беше уважавала нито един мъж след смъртта на дядо си.

Пътуването в една кола с Миднайт я правеше нервна. Фактът, че този тип седи на сантиметри от нея, я караше да се чувства омърсена. Още малко, рече си тя. После отлитам и никога повече няма да се върна тук.

Част от нея се чувстваше зле заради начина, по който бяха измамили баща й. Не би искала това да се случи и на нея — да бъде измамена от собственото си дете. Но баща й беше захапал въдицата. Дано всичко бъде наред. Обаждането на Саймън означаваше, че се е случило нещо важно. Молеше се то да не включвай среща лице в лице с Том Сейган. Отдавна му беше казала всичко, което искаше.

Колата изведнъж се насочи към една от рампите на магистралата, която не беше обозначена като изход за Швехат или за летището.

— Хей, какво правиш? — попита тя.

Миднайт не отговори.

Завиха наляво и поеха по двупосочен път, край който тъмнееше гора. Светлини не се виждаха нито пред тях, нито зад тях. Скоростта осезаемо нарасна.

— Къде отиваме? — нервно попита тя.

Миднайт намали и направи още един завой. Под светлината на фаровете се появи черен, осеян с неравности път.

— Хей, какво става? Къде отиваме?

Обзе я паника. Опита се да отвори вратата, но тя се оказа заключена. Натисна бутона за сваляне на стъклото, но и той не се задейства.

После насреща се появи нещо. Кола, спряла на мястото, на което черният път свършваше до поляна, потънала в непрогледен мрак.

Иззад колата се появи фигурата на мъж. Потрепващата светлина на фаровете докосна лицето му и Але изтръпна от ужас.

Брайън.

Том рязко се събуди. Часовникът до леглото показваше 6:30. Дишаше ускорено, челото му беше мокро от пот. Опита се да си спомни какво беше сънувал, но не успя. Имаше някаква връзка с Робин Стъбс. Нищо чудно, защото, преди да заспи, беше мислил за нея. Преди няколко месеца бе похарчил 125 долара за специално търсене в интернет, благодарение на което бе открил, че тя все още работи в Охайо за същия вестник, който я беше наел преди осем години. По принцип това беше истинско чудо, но той си спомни, че някои хора се бяха обявили в нейна защита. По нищо не личеше, че репортажът му от Близкия изток е фалшив. Никой редактор на света не би могъл да го идентифицира като такъв. Освен това във вестниците вярваха на своите репортери.

— Как започна всичко това? — беше я попитал той. — С какво привлече вниманието ти този мой материал?

— Получих анонимен сигнал, в който се твърдеше, че историята е измислена. Освен това показваше къде точно да гледам.

— И ти му повярва?

— Не, Том, не му повярвах! — гневно отвърна тя. — Но като твой редактор бях длъжна да проверя.

— Това е още едно доказателство, че са ми скроили номер. Анонимен сигнал? Стига, Робин! Ако някой е посадил такова цвете, ти не си била длъжна да го поливаш!

— Знам само, че сигналът излезе верен и категорично доказа, че си написал фалшив репортаж. Няколко пъти те попитах дали можеш да докажеш противното, но ти не го направи, Том!

В очите й имаше загриженост.

— Отдавна съм тук и винаги съм работил като вол — промълви той. — Не съм направил подобно нещо.

— За съжаление фактите сочат обратното.

Това беше последният им разговор. Тя излезе от кабинета му, а час по-късно го уволниха. Месец по-късно Робин напусна. Без да научи истината.

Бене не можеше да повярва на ушите си.

— Какво точно пише в този документ, Трей? — попита той. — Хайде, кажи ми!

Слънцето се скри зад далечните върхове. Откъм океана подухваше солен бриз. Чувстваше се освежен от планинската експедиция, а денят обещаваше да се превърне в истински празник.

— Откраднал си го от държавния архив, нали? — подхвърли Холибъртън.

— Не съм аз. Друг го открадна.

— Това е проблем, Бене. От там изчезнаха твърде много документи.

— Можем да го върнем обратно, когато изясним какво точно пише в него.

— Ти не си единственият, който прочиства архивите. В резултат не е останало почти нищо от времето на испанското управление. Наистина съм изненадан, че тези са се запазили.