Стив Берри - Загадката Колумб

Закария прибра документите и тръгна към вратата.

— Ще трябва да дойдете на гробищата — подхвърли той. — Утре сутринта в десет. Присъствието на наследник е задължително. Ще има и мой представител, затова се придържайте към инструкциите. Дъщеря ви ще бъде освободена веднага след като ексхумацията приключи.

— Откъде да знам, че ще го направите?

Закария се обърна. В очите му се четеше неподправен интерес.

— Давам ви думата си.

— О, вече се чувствам много по-добре!

— Виждам, че все още имате някакво чувство за хумор.

— Върнете ми пистолета.

— Утре сутринта — отсече Закария и прибра оръжието.

— Би трябвало да натисна спусъка. Ако не бяхте вие, вече щях да съм мъртъв.

Кого ли се опитва да убеди този човек, запита се Закария.

— Не се измъчвайте, моля ви — подхвърли той. — Ще имате възможност да го направите след утрешната процедура.

Бене наблюдаваше как единият от хората му разкопава гроба. Кучетата се бяха завърнали. В момента лежаха кротко под дърветата и се припичаха на слънце, доволни от лова. Отлични животни, плод на внимателна селекция, започнала преди много години. За преследвачите от Куба беше научил от майка си. Били дребни набити мъже с карирани ризи, широки панталони и леки сламени шапки с широка периферия. Онова, която ги отличавало от останалите, били обувките. Правели ги от прясно одрана кожа на диво прасе, в която стъпвали боси, а след това я пристягали към глезените си. Получавало се нещо като къси ботуши, които им били точно по мярка и издържали по няколко седмици. Всеки от тях носел разпятие на шията си. Единственото им оръжие било мачет , наточен само от едната страна. С другата биели кучетата. Първата им поява била през 1796 г. Четирийсет мъже заедно със своите кучета, докарани тук специално за преследването на мароните от Трелони.

И те изпълнили задачата си. Без никаква милост. Изклали стотици бегълци. Кучетата им предизвиквали ужас. А Бене беше твърдо решен да възкреси този ужас.

Докато бандите търсеха убежище в гетата на ямайските градове, той беше избрал планината — от тук чак до дивата земя Кокпит, разположена на подветрените й склонове, която в продължение на четиристотин години даваше подслон на избягалите марони. Всяка отделна общност се управляваше от свободно избран съвет, но той предпочиташе да мисли за себе си като техен общ спасител, защитаващ с всички средства начина им на живот. В замяна неговите сънародници му предоставяха мъже и жени за сътрудници в разнообразните му начинания. Разбира се, челно място сред тях заемаха проституцията, хазартът и порнографията, които му носеха милиони, но страстта му беше и си оставаше кафето. Навсякъде наоколо, в продължение на километри полегати склонове, растяха храсти със скромни размери и лъскави тъмнозелени листа. Всяка година те разцъфваха в бели цветове със сладък аромат, които после се превръщаха в яркочервени зърна. След съответната термична обработка и смилане от тези зърна се извличаше напитка, която мнозина смятаха за най-добрата в света.

Кафето „Блу Маунтин“.

Дедите му бяха работили в плантациите като роби. Днес обаче той беше собственик на една от най-големите и плащаше на потомците им да работят за него. В допълнение контролираше основната дистрибуторска мрежа. Това дължеше на баща си, който мъдро се беше възползвал от шанса да изгради нещо уникално след един опустошителен ураган през 50-те, ликвидирал тотално реколтата на острова. Той бе създал национален съвет с ограничено членство и строги критерии за качество, отглеждане и преработка на кафето. Всичко, което се отглеждаше в радиус повече от шестнайсет километра от централния връх на острова, получаваше наименованието «Ямайка Прайм», а не «Блу Маунтин». И се бе оказал прав в предположението, че ограниченото производство ще роди мистиката. Регулираните количества на пазара постепенно превърнаха кафето «Блу Маунтин» в една от най-търсените марки на света. А фамилията Роу стана богата.

Човекът му продължаваше да копае. Преди двайсет минути другият му помощник се върна при пикапите, за да посрещне още от хората му. В момента те се промъкваха през дърветата, като водеха със себе си пленник с превръзка на очите — наближаващ трийсетте мелез между кубинец и африканец с вързани на гърба ръце.

Бене вдигна ръка. Хората му свалиха пленника на колене и махнаха превръзката от очите му. Той клекна пред него и изчака очите му да свикнат с ярката светлина на следобедното слънце. После мъжът го видя и очите му се разшириха от ужас.