Стив Берри - Загадката Колумб

Фелипе беше дребен държавен служител, който работеше в Националния архив в Спениш Таун. Беше сравнително образован и много амбициозен, но печелеше малко и едва свързваше двата края. Основната му работа беше свързана с изследване на старите архиви с надеждата да открие някакви сведения за изгубената мина. Но в момента, в който получи друга оферта, този жалък измамник реши да ухапе ръката, която го хранеше.

За късмет имаше и голяма уста — факт, който позволи на Бене да го превърне в свой шпионин.

Направи знак да му донесат телефон. Покритието в планината беше отлично и той натисна бутона с предварително запаметен номер. Човекът от Виена вдигна на третото позвъняване.

— Какво става там? — попита той.

— Нещата се усложняват.

— Може би е време да се намесиш.

— И аз мисля така.

— Тогава действай. Тук всичко е спокойно.

— Радвам се да го чуя.

Бене затвори. От няколко дни беше наясно, че Саймън е тръгнал на път. В Австрия и Флорида нещата се бяха раздвижили. Не беше сигурен точно в каква посока, но вече знаеше достатъчно, за да е сигурен, че европейският му партньор играе двойна игра. Но за свое щастие Бене беше открил ново гробище, от което бе изровил както стомна, така и извит хикс. А сега разполагаше и с нотариален акт. Всичко това смекчаваше болката от предателството и го изпълваше с нетърпение да приключи с онова, което трябваше да бъде направено.

Очите му срещнаха погледа на помощника с пистолета. Човекът изчака за част от секундата, после кимна. Дулото се насочи надолу. Куршумът улучи Фелипе в главата и сложи край на живота му.

Казвай истината и само истината, независимо какво ще ти струва това.

— Хвърлете го в гроба и го закопайте — разпореди се Бене. — А след това се залавяйте с погребението и на онзи дон.

Кучетата му никога не докосваха плячка, която не бяха убили.

— Аз отивам в Спениш Таун.

Том седеше на дивана. Закария Саймън си беше тръгнал преди повече от час. Мислеше за Але. Единствената му дъщеря го мразеше.

Какво се бе случило с тях?

Не можеше да определи точно кога се появи разривът. Отчуждението помежду им започна, когато Але беше в прогимназията и все по-ясно осъзнаваше дистанцията между родителите си. А процесът приключи, когато постъпи в колеж.

Дали Мишел имаше пръст в това? Вероятно не. Вината по-скоро беше негова. Нараняваше бившата си съпруга по всевъзможни начини. Още по-лошо беше, че не му пукаше. В онзи период се чувстваше безпогрешен. Непобедим. Поне така си мислеше. Колко връзки беше имал? Поклати глава. Твърде много, за да ги преброи. На най-различни места. Мишел подозираше за тях, но не беше сигурна. Интимността създава радар, способен да засече и най-слабата емоционална промяна. Благодарение на този радар Мишел със сигурност беше усетила предателството. За съжаление той беше прекалено погълнат от себе си, за да го е грижа.

Съжаление?

О, да. Достатъчно дълбоко, за да го отведе до мисълта за смъртта.

— Между нас всичко свърши, Том.

— А Але?

— Страхувам се, че ако не вземеш спешни мерки, отношенията помежду ви скоро ще приключат. Нещата продължиха прекалено дълго. Тя виждаше болката в очите ми. Нямаше как да я скрия.

— Ще оправя отношенията си с нея, Мишел. Заклевам се, че ще ги оправя.

Не стана.

Когато го уволниха, Але беше на седемнайсет. Новината за падението му обиколи света. И за съжаление промени приоритетите му. Изглаждането на отношенията с дъщеря му мина на втори план. Грешка ли допусна? О, да. При това огромна. След осем години умуване вече нямаше как да върне пастата за зъби в тубичката.

Но сега можеше да направи нещо. Да я освободи от Закария Саймън.

Вече беше подписал документите. Утре ще отиде на гробищата, за да се увери, че е добре. А след това? Може би трябва да довърши започнатото днес?

Той уморено разтърка очи и погледна часовника си. Два и четвърт следобед. Навън беше тихо. Повечето от хората в квартала на родителите му бяха напуснали или измрели. Някогашните фиданки се бяха превърнали в огромни дървета, издигащи се високо над къщите. На идване му беше направило впечатление, че кварталът е в много добро състояние. Сякаш времето го беше пощадило.

Защо всичко трябваше да бъде толкова сложно? Решението беше взето.

Нямаше да умре днес. Може би утре, но не днес. Дойде времето да направи нещо, което би трябвало да свърши преди много години.

Але влезе в „Рахофер“ — кафене, което беше открила преди две седмици на няколко крачки от виенския си апартамент. Беше успяла да вземе душ и да смени дрехите си. Сега беше облечена с бежов панталон и пуловер и носеше ниски обувки. Чувстваше се малко по-добре. Продължаваше да се пита какво беше станало във Флорида. Баща й вероятно се беше съгласил, тъй като Роча не се обади повече. Според предварителната уговорка утре в четири следобед отново трябваше да се съберат в стаята с видеокамерата — просто за още едно шоу, в случай че след отварянето на гроба се появят някакви усложнения.