Стив Берри - Загадката Колумб

Тя не харесваше идеята за ексхумацията на дядо й, когото беше обичала дълбоко и безрезервно. За нея той се беше превърнал в истински родител, когото все още не можеше да прежали. Винаги се беше надявала, че завръщането й към юдаизма е компенсирало поне отчасти болката, която му беше причинил собственият й баща. Защото въпреки всичко внучката му все пак беше станала еврейка.

— Разполагаш ли с някакви специални документи или инструкции, оставени от дядо ти? — беше я попитал Закария.

След три години пълно мълчание по тази тема тя изведнъж усети, че няма нищо против да я обсъжда с него.

— Помоли ме да сложа един пакет в ковчега му.

— Опиши ми го.

— Беше квадратен, ей толкова голям — поясни Але и разтвори ръце около трийсет сантиметра. — Приличаше на торбичка за вакуумиране — от онези, които показват по телевизията. Тънък и много лек.

— Прозрачен ли беше?

— Не обърнах внимание — поклати глава тя. — Връчи ми и писмени инструкции, които ми даваха право да оставя пакета в ковчега. Направих го лично, секунди преди да затворят капака. Положих го върху гърдите му сама.

— Сигурно ти е било трудно.

— През цялото време плачех — кимна тя.

После Закария хвана ръката й и двамата се помолиха за душата на Абирам Сейган. Тя вече беше възприела юдейската концепция, според която душата и тялото отново се събират в отвъдното. А това означава, че тялото трябва да бъде уважавано. Обичаят изисква някой от близките да бъде неотлъчно край него, за да му затвори очите и устата, да покрие лицето му и да запали свещите.

Але беше извършила всичко това.

Дядо й почина от скоротечен рак, без да се мъчи. Според свещената Тора мъртвите не бива да остават непогребани през нощта. Съобразявайки се с това, Але организира полагането в гроба да стане преди залез-слънце. Не го балсамира, не го облече в скъпи дрехи. Задоволи се с обикновен ленен покров и прост дървен ковчег. Вероятно защото помнеше думите, които дядо й често повтаряше приживе:

Няма богати, няма бедни — в смъртта всички сме равни.

Остана неотстъпно до него, като не забрави да отвори прозореца — за да може душата му да излети. След това изпълни всичките четири траурни ритуала, включително авелут — пълното въздържание от празненства и всякакви други форми на забавление в продължение на цели дванайсет месеца. Дядо й положително би се гордял с нея.

Тя намери една свободна масичка и седна. Харесваше „Рахофер“ с неговите мраморни плотове, кристални полилеи и столове от полирано дърво. Беше чувала, че кафенето е останало в историята благодарение на Сталин и Троцки, които идвали тук да играят шах. Беше вторник вечерта, малко след девет. От пианото в ъгъла долиташе приятна музика за забавление на малцината клиенти. Тя си поръча шницел, чаша червено вино и бутилка минерална вода.

— Сама ли сте?

Але се обърна и огледа мъжа, който се беше изправил на крачка от масата й. Около трийсетгодишен, силен и строен, с гъсто набола двудневна брада. Тънката му коса беше късо подстригана и покриваше главата му като монашеско кепе, сините му очи бяха живи и умни.

— Сама съм и предпочитам да остана сама — отвърна тя.

Мъжът я дари с топла усмивка и седна на масата.

— Казах ви, че искам да бъда сама — хладно повтори тя.

— Ще промените мнението си.

Бруталната прямота на тези думи никак не й хареса.

— Ще си тръгнете ли, или да извикам персонала?

Мъжът леко се приведе над масата.

— В такъв случай няма да чуете онова, което ще ви разкажа за Закария Саймън.

Закария влезе и затвори вратата след себе си. Беше шофирал без спиране от Маунт Дора до хотела си в западната част на Орландо. Побърза да извади лаптопа и да влезе в интернет, свързвайки се с обезопасения сървър в Австрия, който беше използвал и за видео връзката с Том Сейган. Тази система беше подбрал лично, а след това я беше оборудвал с ултрамодерна кодираща програма. Личната му секретарка във Виена го увери, че нищо не изисква намеса от негова страна. Той прекъсна връзката и поръча храна от румсървиса.

Сейган се бе съгласил да сътрудничи. Подписа документите, а утре щеше да присъства и на гробището.

Първата фаза приключи успешно.

Но времето го притискаше. Американската преса вдигаше обичайния шум за наближаващата среща на високо равнище. През последната година от мандата си президентът на САЩ Дани Даниълс полагаше всички усилия за установяването на траен мир в Близкия изток. Успокояващото беше, че до въпросната среща имаше цели четири месеца. Предостатъчно време да довърши започнатото. Но онова, което търсеше, беше останало скрито в продължение на твърде много години.