Стив Берри - Загадката Колумб

Нима Закария Саймън го беше проследил и тук?

Къщата на баща му беше само на няколко километра от гробищата, а той беше сигурен, че след него не бе имало друга кола.

Но ето че се бе появила тази.

— Какво искаш? — извика той, обръщайки се с лице към натрапника.

Не получи отговор.

— Питам те какво искаш? — повтори той.

Мълчание.

Обзет от храбростта на човек, който дори не би трябвало да е жив, Том тръгна към паркинга. Колата рязко потегли. Изпод колелата й изхвърчаха ситни камъчета. Той остана да гледа след нея.

Какво става, по дяволите?

Том се извърна с лице към гроба, мислейки си за Але.

— За бога, старче! — прошепна той. — Какви каши си забъркал?

Бене ненавиждаше Спениш Таун. В продължение на триста години столица на Ямайка и истинско архитектурно бижу, кацнало на западния бряг на Рио Кобре, този град постепенно се беше превърнал в опасно за живеене гето с близо 200 000 обеднели обитатели, изпаднали в пълна зависимост от многобройните гангстерски банди. Той рядко се отбиваше там, тъй като бизнес интересите му бяха съсредоточени източно от Кингстън, във високите планини, или по северното крайбрежие. На практика обаче беше роден и израснал в покрайнините на Спениш Таун, в един опасен квартал, контролиран от фамилията му — разбира се, до момента, в който баща му беше допуснал грешката да ликвидира някакъв американец, който се оказа от Агенцията за борба с наркотиците. Щатите настояваха за правосъдие и правителството на Ямайка неохотно отстъпи. Междувременно обаче баща му прояви благоразумието да умре в затвора.

Бене бе единственото дете в семейството. Приела трудно смъртта на съпруга си, майка му го закле да не поема по пътя на баща си. Днес, вече седемдесет и една годишна, жилава и здрава, тя все още нямаше никаква представа за мащабите на неговата империя. Той не искаше да я лъже, но за щастие това не беше необходимо, тъй като имаше добре развит легален бизнес — плантациите за кафе, хотелите и мините бяха доказателство, че не се занимава с престъпна дейност. Което поне за него си беше чистата истина.

Всъщност той мразеше престъпниците.

Вярно, че винаги беше готов да предложи проституция, хазарт или порнография на всеки, който пожелаеше, но клиентите му бяха зрели хора и сами отговаряха за постъпките си. Той от своя страна никога не включваше в бизнеса си деца и непълнолетни. Веднъж дори му се наложи да застреля някакъв сутеньор от Монтего Бей, който упорито отказваше да прекрати предлагането на непълнолетни момчета на перверзни туристи. И сега би постъпил така. Нарушаваше с лекота обществените норми, но винаги се придържаше към правилата на личния си морал.

Седеше на задната седалка на луксозния майбах 62S, за който беше платил половин милион американски долара. Колата си струваше парите, до последния цент. Обичаше скъпата кожа на тапицерията, а най-много си падаше по широката задна седалка, която с натискането на един бутон се разгъваше до почти хоризонтално положение, превръщайки се в удобно легло. Това му позволяваше да подремва по време на дългите пътувания. Стъкленият покрив обаче беше върхът. Докосването на друг бутон беше достатъчно, за да го затъмни изцяло, а при нужда отново да стане прозрачен.

Бавно си пробиваха път сред пренаселени квартали, чиито граници бяха известни единствено на хората, които живееха тук. И на него. Познаваше тези места като петте си пръста. Някога тук беше управлявал баща му, но днес районът се намираше под контрола на така наречените донове, чиито банди водеха безкрайна война за надмощие.

Защо? Може би защото животът им предлагаше малко други удоволствия. Тези хора бяха достойни за съжаление. Истината се криеше в една пословица, известна на всички:

Ямайка притежава от всичко по малко, но то никога не е достатъчно.

Продължаваха напред. Сградите от двете страни на претъпканата с хора улица бяха на два или три етажа, притиснати толкова близо една до друга, че не позволяваха достъпа на чист въздух. След известно време завиха по една странична алея. Пред тях изскочиха двама мъже и размахаха ръце. Бяха с отдавна неподстригвани бради, а косите им бяха сплетени като въжета. Заеха позиции от двете страни на лимузината. Ризите им висяха свободно над панталоните, очевидно прикривайки оръжия.

— Бугуяга — промърмори Бене и поклати глава.

Така наричаха уличните бандити.

Той свали задното стъкло и подхвърли:

— Какво има?