Стив Берри - Загадката Колумб

Нарочно не се обърна към тях на патоа, който несъмнено беше предпочитаният им диалект. Мъжът от неговата страна явно не го позна и се приготви да каже нещо, но другият заобиколи колата, дръпна го за ръката и махна на шофьора да потегля.

— Какво става? — иронично им подвикна Бене. — Не можете ли да говорите?

Бандитите размениха няколко думи шепнешком, а после се обърнаха и побягнаха. Бене отново поклати глава. Какво ли бяха намислили? Може би да го ограбят тук, насред улицата?

— Извадиха късмет, че нямаме време да ги гръмнем — рече с въздишка той. — Хайде, потегляй.

Не след дълго откриха коптора, в който живееше Фелипе. Изгнили дъски, ръждясали ламарини и максимално просто разпределение — четири наредени една до друга стаички с катинари на вратите. В двата края на постройката бяха поставени ръждиви варели за дъждовна вода, което означаваше липса на водопровод и оправдаваше вонята на урина. Отпред пасяха кози.

— Разбивайте! — късо заповяда Бене.

Паянтовите врати отскачаха една след друга под тежките ритници на хората му.

Най-голямата стая беше около шест квадратни метра — достатъчно, за да поберат легло, печка, гардероб, телевизор и кош за мръсни дрехи. Осемдесет процента от обитателите на Спениш Таун и Кингстън живееха при такива условия или още по-лоши.

Погледът му се насочи към леглото. Фелипе не беше излъгал. На мръсния под имаше купчина стари документи. Единият от хората му отиде да ги вдигне. Другият остана до вратата с пистолет в ръце. Съществуваше опасност двамата им „посрещачи“ да са информирали местния дон, че Бене Роу се е появил в квартала. Което означаваше, че могат да очакват гости. Вероятно за да поднесат почитанията си. Но все пак гости.

— Не желая никой да ни безпокои! — изръмжа той.

Хората му кимнаха.

Бързо откри нотариалния акт от 1671 г. Беше на испански или португалски, с избеляло от времето мастило. В комплекта имаше още няколко пергамента — сиви, с пожълтели краища, изписани на същия език. Бене успя да разчете няколко думи. Някаква бъркотия навън го накара да се обърне. На прага се появи жена с две малки момиченца. Хората му бяха достатъчно съобразителни, за да скрият оръжието си. Жената беше чернокожа, облечена с рокля на жълти, розови и зелени цветя. Босите й крака бяха покрити с прах.

— Кой ти? — попита тя.

— Приятел — отвърна Бене.

Жената прекрачи прага.

— Ти ли разби вратата? — остро попита тя.

— Налагаше се — кимна той и й показа снопчето документи. — Дойдох за тези неща.

— Къде е Фелипе?

Бене сви рамене.

— Ти жена му ли си?

Тя кимна.

— А тези деца неговите ли са?

— Само едното.

Това му е гадното на убийството. Все някой страда. Но той не можеше да позволи на никого да го прави на глупак. На този остров репутацията бе всичко. А Фелипе беше подписал присъдата си в момента, в който се беше продал. Жалко, че тези три същества също щяха да платят цената.

Бръкна в джоба си и извади пачка стодоларови банкноти. Отброи двайсет и ги хвърли на леглото.

— К’во е това? — учуди се жената.

— Заплатата на Фелипе.

Жената го гледаше със смесица от гняв и покорство. Много хора го бяха гледали така. Вече нямаше да види Фелипе, а момиченцето с големите очи до нея така и нямаше да опознае баща си. Никой нямаше да разбере какво се е случило. Фелипе просто щеше да си изгние в изоставеното гробище, високо горе в планината. Такава е съдбата на лъжците.

— Сега ние тръгваме — рече Бене. — А ти внимавай.

Насочи се към вратата с документите в ръка.

— Той няма да се върне, нали? — попита жената. В гласа й се долавяха тревога и страх.

Бене реши да бъде откровен.

— Вземи парите — каза той. — Ще ти пратя още. Бъди благодарна и мълчи.

Грубото й лице се опъна, кафявите й очи се наляха с кръв. Отсега нататък тежкият живот на тази жена щеше да стане още по-тежък.

— Всяка като мен търси мъж да гледа нея — обяви с леден тон тя. — Тогава става истинска жена. Вярна жена.

Той знаеше какво иска да каже. Мъжете, с които беше живяла, сменяха любовниците си според настроението. Е, Фелипе вече нямаше как да го стори. Просто така се случи.

Бене се обърна и излезе.

Успяла да запази самообладание, Але мълчеше и гледаше мъжа, който се беше представил като Брайън.

— Обсъждали ли сте със Саймън религиозни въпроси? — попита той.

Тя нямаше намерение да отговаря.

— Тук съм, за да вечерям. Ще ви бъда благодарна, ако си тръгнете.

— За разлика от вас той е ортодоксален евреин. Как изобщо се разбирахте с него?