Стив Берри - Загадката Колумб

Строената през XIX век синагога имаше овална форма. Сводът беше стъпил на дванайсет позлатени колони в йонийски стил, символизиращи дванайсетте синове на Яков, прародители на израилтянските племена. Вътрешността на високото кубе беше синя, обсипана със сребристи звезди. През изминалия месец Але се беше отбивала тук почти всеки ден, привлечена от чистите форми и елегантността на храма, в който се чувстваше като във вътрешността на скъпоценно яйце.

Какво би означавало за юдеите строителството на Трети храм в Йерусалим? Без съмнение всичко. Но за изпълнението на тази задача нейната нова вяра щеше да се нуждае от своите нови светини.

Тя зарея поглед из вътрешността на слабо осветения храм и очите й се насълзиха. Все още усещаше грубите лапи на онези негодници по тялото си. Никой досега не я беше докосвал по такъв начин. Але се разплака. Какво би си помислила майка й? Тя беше добра жена, която рядко споменаваше бившия си съпруг и правеше всичко възможно да я накара да му прости. Но Але така и не успя. Би трябвало да се безпокои от това, което стори на баща си, но съзнанието й беше изцяло заето от мечтите за бъдещето.

Избърса сълзите си и направи опит да се успокои.

Свещеният кивот никога нямаше да бъде открит — вавилонците се бяха погрижили за това. Но какво бе станало със златната менора, Божествената трапеза и сребърните тръби? Те може би все още съществуваха.

Съкровището на Храма. Или това, което беше останало от него. Изчезнало преди 1940 години. От баща й зависеше дали то щеше да бъде намерено.

Закария беше доволен. Постановката се получи много добре, въпреки че Роча прояви по-голяма грубост от тази, за която се бяха договорили. По всичко личеше, че Том Сейган разбра посланието.

Този човек се оказа дори по-уязвим, отколкото го беше описала дъщеря му. Никой не беше споменал за самоубийство. Але просто бе обяснила, че баща й живее сам в малка къщичка в Орландо, сред два милиона души, които дори не подозират за съществуването му. Върнал се във Флорида, след като изгубил работата си в Калифорния. След повече от десетилетие на първа страница, редовно участие в новинарски емисии и изяви в интернет, анонимността със сигурност била тежък удар за него. Защото бил не просто репортер, а истинска знаменитост. От проучването на миналото му стана ясно, че много хора бяха вярвали на Том Сейган. И може би именно по тази причина голяма част от тях се бяха обърнали срещу него.

— Вие евреин ли сте? — попита Сейган.

— Да — кимна Закария. — И двамата сме деца на Бога.

— Говорете само за себе си.

— Няма как да отречете факта, че сте евреин по рождение.

— Напомняте ми за някогашния стопанин на този дом.

Направи му впечатление, че Сейган нито веднъж не изрече думата „баща“. Але му беше разказала за отчуждението помежду им, но явно дори тя не осъзнаваше колко дълбоко е то.

Заби показалец в гърдите му и обяви:

— Баща ви е бил умен човек!

— Освободете дъщеря ми и ще направя всичко, което поискате.

В тези думи определено се долавяше раздразнение, но Саймън реши, че още е рано да разкрива картите си.

— Направих си труда да проуча онова, което ви се е случило преди осем години. Доста ви се е струпало. Нищо чудно, че сте стигнали до това решение. Животът е бил жесток към вас.

Дали имаше нещо, което да мотивира този нещастен човек? Нещо, което все още бе от значение за него? Задълбоченото проучване на миналото му приключи преди няколко седмици, но в него нямаше нищо, което да намеква за самоубийствени помисли. Очевидно важното решение бе взето съвсем наскоро. Сейган току-що беше завършил поредния ръкопис, написан в дълбока анонимност. Толкова дълбока, че дори издателите и „авторът“ нямаха представа за самоличността му. Тази тактика бе предложена от литературния му агент, който имаше основателни съмнения, че ще се намери някой, който да приеме писател в сянка като Сейган.

Това доказваше пълната необратимост на неговия провал.

Пет от седемте му издадени книги бяха стигнали до първата десетка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“ а три от тях заемаха първото място в класацията. Всичките седем бяха получили отличната оценка на критиката. Вероятно това беше причината да продължават да му възлагат работа. Което в крайна сметка се беше оказало фатално.

Този човек беше готов да умре. Дали пък не бе по-добре да му позволи това? Или…

— Баща ви е бил пазител на една изключително важна тайна — рече на глас Закария. — Малцина на този свят са имали представа за нея.