Стив Берри - Загадката Колумб

Той почисти пръстта, защото искаше да бъде сигурен.

— Стомна — обяви след секунда той.

Прииска му се да изкрещи от радост. Никъде в другите двайсет и едно гробища не се бяха натъквали на издълбана в камъка наклонена стомна, придържана от две ръце, които сякаш изливаха невидима течност.

Закария Саймън му беше казал да търси именно този символ.

Нима това е гробът?!

— Намери лопата и започвай да копаеш! — заповяда той.

Але напусна сградата с чувство на отвращение. Тези типове отидоха прекалено далеч. При предварителното обсъждане бяха уточнили как да придадат максимална достоверност на постановката, но изобщо не беше ставало дума за опипване. Закария със сигурност беше станал свидетел на гаврите. Един Бог знае какво си беше помислил. Идеята беше баща й да се стресне дотолкова, че да предприеме конкретни действия. За тази цел постановката трябваше да бъде максимално убедителна, но без крайности, които със сигурност щяха да предизвикат обратен ефект.

Сега обаче беше сигурна само в едно: сценката, която разиграха, би трябвало да свърши работа.

Бе се запознала със Закария преди шест месеца в Севиля. По онова време тя работеше в Библиотека „Коломбина“, където имаше на свое разположение една наистина изключителна колекция материали от времето на Колумб. Акцентът на докторската й дисертация беше върху подробната карта за морска навигация, благодарение на която той беше стигнал до Новия свят. Въпросната карта бе изчезнала през XVI век и оттогава насам съдбата й бе неизвестна. Някои експерти бяха на мнение, че именно тя е mappa mundus — първата карта на света. Други твърдяха, че тя съдържа неизвестна за мореплавателите от XV век географска информация, свързана с финикийците, гърците, старите египтяни и дори с древните обитатели на Атлантида.

Но никой нищо не можеше да докаже. Допълнително масло в огъня наливаше официалната декларация на испанското правителство, според която в държавните архиви такава карта нямаше, но въпреки това никой не беше допуснат до тях, за да се увери, че действително е така.

Почти на шега Але написа една статия за Колумб и я изпрати на английското специализирано издание „Минерва“, което публикуваше различни материали за археология и древно изкуство. За нейна огромна изненада статията излезе и по всяка вероятност именно тя беше привлякла вниманието на Закария.

Оказа се, че това е човек с изключителни качества, който въпреки скромното си образование бе успял да се издигне до върховете на международния бизнес, при това абсолютно сам, без чужда помощ. Държеше се встрани от светлината на прожекторите, предпочиташе да живее сам, никога не се бе женил и нямаше деца. Не прибягваше до услугите на рекламни или пиар агенции, нямаше екип от сътрудници, но въпреки това бе мултимилиардер, за когото светът не знаеше почти нищо.

В момента Закария живееше в едно великолепно имение в покрайнините на Виена, но освен него притежаваше няколко сгради в центъра на града. Един от апартаментите в тях обитаваше Але. Тя вече беше успяла да получи представа за мащабите на неговата благотворителна дейност, която развиваше посредством няколко фондации, наливащи милиони в проекти, свързани с юдейската кауза. Отношението му към Израел беше изпълнено със страхопочитание вероятно защото религията означаваше много за него. Както и за нея.

Той беше роден и възпитан според каноните на тази религия. Але прие юдаизма преди пет години, но сподели това единствено с дядо си, който остана много доволен. Цял живот беше мечтал внуците му да бъдат евреи, но баща й се обяви категорично против. За разлика от майка си Але така и не намери утеха в християнството. Юдаизмът я привличаше още като дете и съвсем логично доведе до решението й в зряла възраст да се отдаде на тази религия. И тя го направи — разбира се, след като премина нужната подготовка.

Този акт остана тайна за баща й. За съжаление.

Тя продължаваше да броди из тесните павирани улички. В далечината се разнесе камбанен звън. Беше осем вечерта. Би трябвало да се прибере у дома и да се преоблече, но в крайна сметка реши, че най-напред ще се помоли. За щастие на излизане беше облякла вълненото си палто, тъй като времето във Виена продължаваше да е хладно. А то беше достатъчно дълго, за да скрие разкъсаните й дрехи. Тук, в този древен град, в който някога бяха живели над двеста хиляди евреи, а днес бяха не повече от десет хиляди, тя продължаваше да се чувства свързана със своето минало. Нацистите бяха разрушили деветдесет и три синагоги и избили шейсет и пет хиляди евреи. Когато мислеше за тези неща, умът й неволно се пренасяше в годината 70-а от новата ера, която беше донесла най-голямата трагедия в историята на новата й религия.