Стив Берри - Загадката Колумб

Тропическият въздух беше по-плътен и по-топъл от този в Прага. Имаше чувството, че отново се е върнал във Флорида. Сякаш си беше у дома. Странно, че мислеше по този начин. Много отдавна беше изгубил усещането за дом.

Насочи се към Службата за наземен транспорт, където според указателните табели бяха гишетата на агенциите за коли под наем. Навсякъде по летището се виждаха строителни скелета. Очевидно течеше основен ремонт. Терминалът за пристигащи пътници изглеждаше съвсем нов, също като асфалтираната повърхност на стоянките отпред. В този късен час отворените магазини и кафенета бяха сравнително малко, но потокът от пристигащи и заминаващи пътници — доста внушителен.

Би трябвало да е уморен от часовата разлика, но се чувстваше бодър. Винаги беше така. Адреналинът му помагаше да избегне това неприятно състояние, което за някои хора си беше истинска болест. Пред очите му се появи гишето на „Хърц“, което беше осветено и очевидно работеше. Внезапно пред него изскочиха двама мъже.

— Имате ли нужда от превоз? — попита единият. В очите му се четеше нетърпение.

— Не, благодаря — поклати глава Том.

— Хайде, човече — обади се другият. — Ще те закараме където пожелаеш, при това бързо и евтино.

Той продължи към гишето. Но те не отстъпваха.

— Имаме хубава и бърза кола — каза първият. — Ще ти хареса.

— Казах не, благодаря.

Мъжът отляво му препречи пътя. Другият застана зад него. На няколко сантиметра от корема на Том проблесна дулото на пистолет.

— Мисля, че все пак ще дойдеш — изръмжа единият.

Положението беше сериозно. Черната кожена торбичка беше в задния му джоб. Все още беше облечен със сакото, което носеше в Европа, но пистолетът остана в Чехия. После усети как торбичката напуска джоба му и се обърна. В ръката на мъжа отзад също проблесна пистолет.

— Хайде, дръж се спокойно. Вече си в Ямайка.

Подкараха го към изхода, подминавайки гишетата на агенциите за коли под наем. Излязоха от терминала. Той се огледа, но наоколо не се виждаше нито полиция, нито представители на летищната охрана. Край тях се блъскаха хора, спираха и потегляха коли. Мъжът, който водеше, беше прибрал пистолета си, но онзи отзад го подпираше с дулото. Насочиха се към един пикап, спрял до тротоара.

Шофьорската врата се отвори и от нея слезе нисък и слаб чернокож мъж с късо подстригана коса и гладко избръснато лице. Беше облечен със светла риза, под която се виждаше шарена тениска. Надолу носеше лек памучен панталон. Никакви верижки или пръстени. От начина, по който реагираха двамата похитители, беше ясно, че това бе шефът. Усмивката му разкри два реда блестящо бели зъби.

— Аз съм Бене Роу — представи се той.

Том остана на място, отказвайки да поеме протегнатата му ръка.

— Доколкото разбирам, ние с вас имаме общ враг — добави мъжът. — Закария Саймън.

Увъртанията бяха излишни.

— Да, така е — кимна той.

— В такъв случай стисни десницата ми и дай да му го начукаме заедно на тоя мръсник!

Бене разтърси ръката на Томас Сейган и долови тревога в очите му. Добре. Той наистина трябваше да бъде предпазлив.

Единият от помощниците му подаде черна кожена торбичка. Точно според предвиждането на Саймън. Вътре имаше няколко странни предмета, между които и някакъв бронзов цилиндър с надписи на испански и на иврит отгоре.

— Какво е това? — Ямаецът с интерес го завъртя в ръцете си.

— Астролаб.

— Предполагам, че знаеш как се работи с него.

— Дори понятие нямам — сви рамене Сейган.

— На глупак ли ме правиш? — попита Бене и насочи показалец в гърдите му.

— А ти мен? — спокойно отвърна американецът.

Бене направи знак на хората си да се оттеглят. Беше ясно, че този човек няма да мръдне никъде без кожената си торбичка. Подаде му я обратно заедно с всичко останало. Трябваше да спечели доверието му.

— Не си пленник — отвърна той, усетил учудения му поглед. — Можеш да си тръгнеш още сега. Но ако решиш да останеш, аз ще ти помогна. Длъжник съм на Саймън, който се опита да ме убие. Ако мога да го нараня, като ти помагам, с удоволствие ще го направя.

— Откъде знаеше, че пристигам?

— От него. Беше наясно с маршрута ти.

Забеляза тревогата в очите на Сейган и побърза да добави:

— Нямам причини да те лъжа. Според него ти знаеш къде е скрито свещеното съкровище на евреите, но и аз имам някаква представа по въпроса.

— И каква точно е тя?

Том съобразяваше бързо. Налагаше се да взема светкавични решения, както го беше правил някога. Направо на терена, преценявайки сведенията от неочаквани източници. Думите им, поведението им, всичко. Обикновено улучваше, но имаше и провали. Като онзи в Израел преди осем години.