Стив Берри - Загадката Колумб

Телефонът му започна да вибрира и той го измъкна от джоба си. Беше Роча.

— Сейган се раздвижи — докладва той. — Вероятно е тръгнал към колата си.

Закария стана от масата и направи знак на Але да го последва.

— Тръгваме към теб.

— Не минавайте през стария площад, защото може да се сблъскате с него.

Линията прекъсна.

— Баща ти си тръгва — кратко поясни той. — Значи и ние трябва да го направим.

Признанието му пред Берлингер беше истина. Тази млада жена вече не означаваше нищо за него, но това не означаваше, че ще я ликвидира веднага. Беше решил да я задържи край себе си до последния момент, но сега, когато Том Сейган беше тръгнал нанякъде, този момент все още не беше настъпил.

Усмихна й се и я поведе към изхода.

Але не разбираше какво става. Баща й очевидно се готвеше да напусне Прага. Вероятно осъзнал, че няма какво повече да направи за нея, беше решил да продължи сам. Нямаше как да я открие и това я радваше. Предпочиташе компанията на Закария, защото с него се чувстваше вътре в играта. Както някога с дядо си и баба си.

Вървяха към мястото, където двамата с баща й бяха оставили колата. Улиците бяха пълни с народ.

— Проследихме ви от Виена до тук и паркирахме наблизо — подхвърли в движение Закария. — На забранено, разбира се. Дано колата още да е там.

Направи й знак да поеме наляво.

— Не бива да пресичаме градския площад. От тук ще стигнем точно където трябва.

Продължиха напред.

Але се чувстваше неспокойна от заминаването на баща си. Сякаш й беше зашлевил плесница, с която за пореден път я отхвърля.

— Баща ми знае ли, че съм с теб? — попита на глас тя.

— Да — кимна Закария. — Равинът каза, че ни е видял заедно на улицата.

Това донякъде обясняваше нещата.

— А къде отива?

— Тепърва ще разберем. Предполагам, че ще тръгне към някое летище, и се надявам, че това ще е летището на Прага.

Том пое на запад, към летище „Рузине“, което отстоеше на десетина километра от центъра на града. Там остави взетия под наем автомобил и се насочи към билетното гише на „Бритиш Еъруейс“. Оказа се, че все още има места в машината до Лондон, която излиташе след два часа. А от там два часа и половина по-късно имаше полет до Кингстън. Цената на билета беше невъзможно раздута, но това изобщо не му направи впечатление. Плати с кредитната си карта и получи дневен пропуск за чакалнята на авиокомпанията.

Преди да се насочи натам, реши да си купи някои тоалетни принадлежности. Би трябвало да звънне на Ина и да разбере дали е открила нещо, но това вече не беше важно. Всичко, което му трябваше, лежеше в черната кожена торбичка.

Външният му вид беше плачевен. Нуждаеше се от душ и бръснене — точно както едно време, когато бродеше по света на лов за журналистически материали. Слава богу, че репортерите не държаха на външния си вид. За тях главното беше онова, което пишат, и къде ще бъде публикувано то — на първа страница под заглавието или на вътрешните страници. Това ги интересуваше, това ги правеше богати.

Тези дни бяха останали в миналото. Нима имаше шанс да се завърнат? Спомни си за жената в лимузината. Открийте съкровището и после ще говорим. Дали това можеше да се превърне в действителност?

Изпитваше смъртна умора, но щеше да спи в самолета. В Ямайка щеше да наеме кола и да поеме към Фолкън Ридж. Там залогът беше голям. Както за него, така и за други хора.

Война? Това ли беше целта на Саймън? В съзнанието му изплува нещо, което беше чел навремето в Близкия изток. От свещената книга „Мидраш Таншума“.

Пъпът е център на човешкото тяло,

а земята на Израел е, пъпът на света…

Много хора фанатично вярваха в тези думи. Напълно достатъчно като брой, за да започнат нова война.

Когато Закария и Але се добраха до колата, двигателят й вече работеше, а Роча се беше настанил зад кормилото и наблюдаваше Сейган, който тъкмо се качваше във взетия под наем автомобил. Проследиха го към покрайнините на града и съвсем скоро разбраха накъде се е насочил.

Към летището.

Закария веднага позвъни на компанията за чартърни полети във Виена и нареди самолетът му да излети за Прага. Полетът щеше да трае по-малко от час. Сега му оставаше да разбере накъде ще поеме Сейган.

Роча отиде да свърши тази работа. В момента помощникът му се спускаше с ескалатора, за да се присъедини към тях в залата за получаване на багаж.

— Не се безпокой — подхвърли на Але той, забелязал как се променя изражението на лицето й. — Той повече няма да те закача.