Стив Берри - Загадката Колумб

Най-добре е да не казваш нищо. Така го бяха учили. Така бяха учили и Франк Кларк. Защо тогава се притесняваше от поведението му?

Отговорът бе прост: той не беше чужд човек. Той беше марон.

Най-много се засегна от думите на Франк, според които хората не му вярвали. За какви се мислят те, да ги вземат мътните? Ами решението им да го убият?!

— Неблагодарни копелета! — изръмжа полугласно той.

Въпросът беше какво ще прави отсега нататък. Мината се оказа празна работа. Според Франк никой не знаеше каква бе съдбата на златните предмети. Което означаваше, че самият той няма как да разбере дали те изобщо съществуват. Винаги пази това, което знаеш . Дали Франк Кларк не постъпваше именно по този начин?

Кучетата тичаха във всички посоки, но неизменно се връщаха при него. Планинските върхове изчезнаха в облаците, небето придоби пепеляв цвят.

Телефонът му иззвъня. На дисплея се изписа „непознат номер“. След кратко колебание той все пак реши да вдигне.

— Закария Саймън — обяви мъжки глас.

Бене моментално се стегна.

— Разбрах, че си искал да говориш с мен.

— По-скоро исках да те убия!

И наистина мислеше така.

— Направих онова, което трябва. И ти би постъпил по същия начин. Ние с теб сме преуспели хора, Бене. Но за да бъдем такива, сме принудени да вземаме трудни решения. Ти постъпи именно така, когато насочи вниманието на американците към мен.

Интересно. Саймън се беше погрижил да бъде информиран максимално добре.

— Нямах друг избор — промърмори той.

— Съмнявам се. Вече няма значение. Джеймисън е мъртъв. Сега сме само ти и аз, Бене.

Това обясняваше продължителното мълчание на Брайън. Дано американците изчезнат от живота му. Завинаги.

— Какво искаш?

— Нека приемем, че сме квит.

— В смисъл?

— Том Сейган лети за Кингстън.

— Онзи от Флорида ли?

— Същият. Ще кацне днес вечерта по ваше време. Аз също летя към Ямайка, но той ще пристигне пръв. Искам да го проследиш и да разбереш къде отива.

— А защо да го правя?

— Защото ще те отведе до мястото, където е скрито голямо съкровище. Аз те излъгах, Бене. Не търся нито гроба на Колумб, нито златната мина. Изобщо не ме интересува дали някъде на острова са скрити прословутите сандъци със злато от Панама. Вниманието ми е насочено към нещо много по-ценно. Четири предмета, изнесени преди много години от Свещения храм на евреите.

Сега вече ставаше интересно. Саймън говореше за нещо, което беше доказана истина.

— И този Сейган знае къде е съкровището, така ли?

— Мисля, че да.

Но Франк даде да се разбере, че предметите са изнесени. Дали Сейган бе наясно със сегашното им местоположение? В крайна сметка реши да си замълчи. Далеч по-добре би било, ако обсъди този въпрос директно с непознатия от Флорида.

— Сега трябва да откриеш снимката на Сейган в интернет, за да го разпознаеш — добави Саймън. — Той ще пристигне с полета на „Бритиш Еъруейс“ от Лондон, който ще кацне в Кингстън някъде около единайсет вечерта местно време. Вероятно ще носи у себе си малка черна торбичка, съдържанието на която е много важно.

— А защо реши да се обърнеш към мен?

— Защото отново искаш да ме гръмнеш.

Това беше вярно. Между тях не можеше да съществува нищо повече от временно примирие. Както в отношенията между Гранда Нани и британските войници.

— Успееш ли, ще получиш още един шанс, защото ще държиш нещо, което искам — добави Саймън.

Но Бене беше наясно и с друго. Томас Сейган беше враг на Саймън. Което му хареса.

— Има и още нещо, което трябва да обмислиш, преди да действаш — сякаш отгатна мислите му Саймън. — У мен се намира една част от пъзела, за която Сейган не подозира. Без нея няма да откриеш нищо. По тази причина и аз трябва да съм там. Всички ще спечелим от това, което държа у себе си.

— Пак условия, а? — засмя се Бене.

— Такъв е животът.

— Ще изпратя някой от моите хора да те посрещне на летището — обеща Бене. — А междувременно ще открия Томас Сейган.

Том прибра паспорта си от жената зад гишето. Като репортер беше пътувал до много страни в Карибския басейн и Централна Америка, но никога до Ямайка. Пътешествието му започна с едночасов полет от Прага до Лондон, а след това продължи девет часа и половина над Атлантическия океан. Организмът му беше нагласен на четири сутринта на следващия ден, но тук беше едва 11:15 ч. вечерта.

В самолета имаше доста свободни места и това му даде възможност да се настани удобно и да поспи. За пръв път от няколко дни насам се почувства спокоен и сигурен, въпреки че се намираше на десет хиляди метра над повърхността на земята. Дори си похапна, въпреки че не беше привърженик на храната, която поднасят в самолетите.